Когато гледаш на една жена с намерението да я направиш своя съпруга, естествено има съображения относно добродетелите и външността й, например. Но по-важно е да намери жена, която да може да обича майка му, една почти неграмотна селянка и която би могла също с бодрост, далеч от погледите на другите, да окуражава своя съпруг в работата. Освен тези две качества, трябва да бъде жена с такъв дух, че да може да понася бедността им. „Ако Нене се окаже такава жена…“, мислеше си той отново и отново.
Интересът на Токичиро към Нене не водеше началото си от тази вечер. Още от много по-рано той смяташе дъщерята на Матаемон за подходящата за него жена. Бе я забелязал, преди да знае коя е и тайно й беше изпращал писма и подаръци. Тази вечер обаче за първи път бе сигурен.
— Нене, имам да обсъдя нещо насаме с Токичиро, затова ще ни оставиш ли за малко?
Щом Матаемон каза това, Токичиро си въобрази, че е вече негов зет и отново започна да се изчервява.
Нене излезе от стаята и Матаемон седна малко поизправен.
— Киношита, искам това да е един откровен разговор. Знам, че сте честен човек.
— Моля ви, говорете всичко, което поискате.
Токичиро бе доволен, че бащата на Нене се отнася така свойски с него, макар и това да нямаше да е разговорът, на който се бе надявал. Той също седна по-изправено, готов да бъде в услуга на Матаемон, без значение какво той ще го помоли.
— Това, което искам да кажа, е… ами, Нене е горе-долу на възрастта, подходяща за женитба.
— С положителност.
Гърлото на Токичиро бе пресъхнало и непривично стегнато. Макар и да би било достатъчно да кимне, той усещаше, че трябва да направи някаква бележка. Често казваше по нещо, без да има нужда да го прави.
— Работата е в това, че съм получил за ръката на Нене немалко предложения, които са доста над положението на нашето семейство — продължи Матаемон, — и като неин баща просто не знам кое да избера.
— Трябва да е трудно.
— И все пак…
— Да?
— Някой, който може би се ползва с одобрението на бащата, може да не е по вкуса на девойката.
— Това е разбираемо. Жената има само един живот на разположение и щастието й зависи от мъжа, за който ще се омъжи.
— Има един оръженосец, който винаги е близо до господаря ни — един младеж на име Маеда Инучийо. Трябва да го познавате.
— Господин Маеда ли? — Токичиро премигна. Разговорът взимаше неочакван обрат.
— Точно така. Господин Инучийо е от добро семейство и неколкократно искаше ръката на Нене.
Токичиро изпусна нещо, което звучеше повече като въздишка, отколкото като отговор. На сцената внезапно изникна страховит съперник. Хубавото лице, ясният глас и добрите обноски, които Инучийо бе усвоил между оръженосците на Нобунага, всичко това караше Токичиро, който не бе много уверен в своята собствена добра външност, да завижда. В крайна сметка не можеше да принуди хората да спрат да го наричат Маймунка. За него значи нямаше нищо по-омразно от това да чуе да определят някого като „хубав мъж“. А Инучийо със сигурност бе точно такъв.
— Възнамерявате ли да му дадете Нене?
Някак без да искат преминаха границите на обикновения разговор.
— Какво? Не — отвърна Матаемон с клатене на глава и вдигна към устните си чашката, сякаш се бе сепнал от дълбок унес. — Като баща бих бил щастлив да имам за зет благовъзпитан младеж от добро потекло като Инучийо и вече приех. Напоследък обаче, макар и само по този въпрос, дъщеря ми не скланя толкова лесно глава пред решенията на родителите си.
— Искате да кажете, че тези приказки за годеж не са й по вкуса?
— Не го е заявила направо, но никога не е и казвала, че ги одобрява. Е, подозирам, че идеята не й се нрави.
— Разбирам.
— Знаете ли, тези разговори за женитба са наистина досадни — докато Матаемон говореше, лицето му доби притеснен израз.
В крайна сметка това е въпрос на чест. Той се възхищаваше от Инучийо. Смяташе го за младеж с блестящо бъдеще и когато онзи поиска Нене за жена, Матаемон се съгласи и дори се зарадва, преди даже да е попитал дъщеря си. Когато обаче гордо й заяви:
— Мисля, че от него ще излезе съпруг като никой друг — тя изобщо не му се стори щастлива.
Напротив, имаше разстроен вид. Макар да бяха баща и дъщеря, сега той разбираше, че когато се стигне до избор на спътник за цял живот, помежду им съществува голяма разлика в мненията. Вследствие на това Матаемон не знаеше какво да прави. И като баща, и като самурай се срамуваше да застане пред Инучийо.