На свой ред Инучийо открито обяви своите намерения. Каза на приятелите си, че ще се омъжва за дъщерята на господин Асано и ги помоли да му сватуват.
Матаемон обясни на Токичиро затрудненото си положение. Денят на годежа наближава. Досега успявал да го отлага с извинения от рода на „Напоследък майка й не е добре със здравето“ и „Жена ми казва, че годината не е благоприятна за такива работи“. Оправданията обаче се привършили и той вече не може да измисли какво да прави отсега нататък.
— Хората казват, че си човек с големи способности. Не ти ли хрумва нещо?
Матаемон пресуши чашата си и я остави на място. Ако Токичиро бе пиян, то това не си личеше по лицето му. Досега се бе залъгвал със своите празни мечтания, но докато слушаше Матаемон, изведнъж стана много сериозен.
„Труден съперник имам“, помисли си той. Инучийо бе от „хубавите мъже“, които Токичиро така не обичаше, но далеч не беше за образец. Отраснал във воюваща страна, той бе храбър, но и страдаше от признаци на упоритост и своенравие.
За първи път Инучийо се сражава в поход с войската на Нобунага, когато бе на тринадесет години и още тогава бе възмъжал достатъчно, за да се върне с главата на един враг. При една скорошна битка, през време на бунта на някакъв служител на брата на Нобунага, Инучийо яростно се сражаваше в предните редици на своя господар. Когато вражески воин прати стрела в дясното око на младежа, той скочи от коня си, отряза главата на мъжа и я поднесе на Нобунага. Всичко това, без да извади стрелата.
Беше дързък и хубав на вид и макар сега дясното му око да се бе свило в тесен процеп, изглеждаше, сякаш някой просто е сложил една игла върху неговата светла, красива кожа. Дори Нобунага не успяваше да обуздае поривистостта на Инучийо.
— И така, какво да правя с Инучийо? — попита Матаемон.
Двамата седяха отчаяни — дори и Токичиро, колкото и да бе изобретателен обикновено, не знаеше какво предложение да даде. Накрая каза:
— Е, не се тревожете. Ще измисля нещо.
Върна се в крепостта. Не бе допринесъл нищо за себе си и сега само споделяше грижите на Матаемон. Обаче, макар тези грижи да му бяха в тежест, смяташе за чест, че бащата на неговата възлюбена се опря на него и му се довери.
Токичиро осъзна, че е силно влюбен в Нене.
„С това ли се изчерпва цялата любов?“, питаше се той и се опитваше да разгадае тайните пътища на своето сърце. При изговаряното на думата „любов“ усещаше нещо неприятно. Не харесваше тази дума, която е сякаш на устата на всекиго. Не се ли бе отказал от любовта още от младите си години? Сигурно е, че за красивите жени, които бе срещал, видът и държанието му — неговите оръжия против света — бяха ставали предмет на подигравка. Ала красотата и чувствата вълнуваха и него. И имаше дълбок запас от търпение, какъвто лекомислените красавици и благородници не могат дори да си представят.
Макар да не е получавал нищо, освен презрение, не е от тези, които се отказват лесно. „Някой ден ще им покажа“, зарече се той. Всички жени на света ще се борят за вниманието на този грозен и дребничък мъж. Тази мисъл бе, която го тласкаше напред. Това чувство беше, което, преди още да го съзнава, определи възгледа му за жените и любовта. За мъжете, боготворящи женската хубост, Токичиро нямаше нищо освен презрение. Ненавиждаше тези, които превръщат любовта във фантазия или загадка и като я вземат за най-висшето благо в живота на човека, намират забавление в своята собствена меланхолия.
„И въпреки това, помисли си той, в случая с Нене ще е вярно да се каже дори, че съм се влюбил“. Любовта и омразата засягат само отделния човек и щом свикна с мисълта, Токичиро също започна да отстъпва пред себе си. Точно преди да заспи, затвори очи и си представи профила на Нене.
И на следващия ден Токичиро бе свободен от служба. Новата му къща с адамовите дървета се нуждаеше от някои поправки, а и трябваше да се погрижи за мебели. Остана обаче в крепостта, за да се обади на Инучийо, който винаги бе редом с Нобунага. От издигнатата дървена площадка Инучийо гледаше надолу към служителите с поглед, дори по-надменен от този на господаря си. Когато хора като Токичиро идваха да се обърнат с молба към Нобунага, слушаше усмихнат и от двете страни на устата му се появяваха малки трапчинки.
„Отново ли Маймунката?“ Инучийо дори не трябваше да го казва на глас. Единственото му око сякаш направо преминаваше през човека, когото гледаше. Токичиро го намираше за надменен и не общуваше много с него.
Докато разговаряше със стража на централната порта, някой мина покрай тях и каза:
— Днес не сте ли на служба, господин Токичиро?