Токичиро небрежно се огледа наоколо и видя, че бе Инучийо. Затича се след него с думите:
— Господин Инучийо. Има един деликатен въпрос, по който бих искал да говоря с вас.
Инучийо го удостои със своя обичаен надменен поглед.
— Въпросът личен ли е?
— Както казах, това е деликатен въпрос, значи е личен.
— В такъв случай точно сега моментът не е подходящ. Тъкмо се връщам от едно място, дето бях по нареждане на Негово Височество и нямам време за бъбрене. По-късно — и след този открит отказ той си тръгна.
„Неприятен мъж, но има и някои добри страни“, трябваше да признае Токичиро. Останал сам, той впери празен поглед след Инучийо. После се отдалечи с широки крачки. Тръгна към града под крепостта. Щом пристигна в новата си къща, завари един човек да мие портата, а друг да внася багаж.
„Да не съм объркал къщата?“, запита се Токичиро. Докато се оглеждаше, от кухнята прозвуча мъжки глас.
— Хей! Господин Киношита. Насам.
— О, ти си значи.
— Какво ще рече това „О, ти си значи“? Къде беше? Оставяш хората да ти обзавеждат и почистват къщата! — Мъжът бе един от предишните му другари по работа в кухнята. — Хубаво, хубаво. За почти нищо време си се уредил доста добре.
Токичиро влезе, сякаш бе гост в своята собствена къща. Вътре имаше нов лакиран скрин и лавица. Всички бяха подаръци от приятели, чули за повишението му. След като откриха, че късметлията — стопанин на дома е някъде навън, те почистиха, пренесоха мебелите и накрая се бяха заели да измият портата.
— Благодаря ви. Много сте мили.
Токичиро, който се почувствува неудобно, захвана да им помага с каквото можеше да свърши сам. Останало му бе просто да напълни шишетата за саке и да ги постави на подносите.
— Господин Киношита — обади се един от доставчиците на крепостта, който смяташе, че му е задължен от времето, когато работата на Токичиро бе да отговаря за въглищата и дървата. Като надзърна в кухнята, Токичиро видя едно бузесто слугинче да мие и търка. — Това момиче е от нашето село. Трябва да сте зает тези дни, така че защо не я наемете засега?
Токичиро се възползва от предложението и каза:
— Имам също нужда от прислужник и от човек за дребни работи, така че, ако познавате някого, ще ви бъда много признателен.
После седнаха в кръг и празненството по случай новата къща започна.
„Добре, че дойдох тук днес. Ами ако аз, собственикът на дома, не се бях появил?“ Токичиро се срамуваше от себе си. До по-рано не се беше смятал за разпилян, но сега виждаше, че трябва поне малко да е такъв.
Докато си пийваха, съпругите на новите му другари по служба от махалата се отбиха да поздравят Токичиро за повишението.
— Хей, господин Киношита! Стопанино! — извика една от посетителките.
— Какво има?
— Как така „Какво има?“ Обиколил ли сте останалите къщи в махалата, за да поднесете почитанията си?
— Не, още не.
— Какво? Още не ли? Да не сте от тези, дето пият, играят и чакат хората сами да дойдат да им поднесат почитания? Я по-добре си облечете най-новите дрехи и още сега тръгвайте на обиколка. Може наведнъж да свършите две работи — ще се поклоните пред всяка къща и ще им кажете, че сте се пренесъл да живеете в махалата и сте назначен на работа в конюшните.
Няколко дни по-късно получи помощ. Едни мъж от същото село като слугинчето дойде да пита за работа. Нае и втори човек. Ето как неусетно се сдоби с малко жилище и трима души прислуга и сега, въпреки скромния си доход, бе стопанин на собствен дом. И когато Токичиро излизаше от къщи, облечен разбира се в купената от втора ръка памучна наметка с бялото адамово дърво на гърба, прислугата го изпращаше на вратата.
Тази сутрин той обикаляше външния ров на крепостта и си мислеше, че стига само Нене да стане негова жена, всичко ще бъде превъзходно. Докато вървеше, не забеляза идващият от другата посока усмихнат мъж. Макар човек да можеше да се заблуди, че Токичиро все още мисли за Нене, всъщност сега главата му бе заета с обсадата и защитата на крепостта — всичко във връзка с рова. Толкова е плитък, че след десет недъждовни дни ще може да му се види дъното. Стига по време на война враговете да хвърлят вътре хиляда торби пясък и пътят за нападение ще бъда открит. В крепостта няма също и много питейна вода. Слабото място на тази крепост е значи водоснабдяването. Не е достатъчно за добра отбрана в случай на обсада… Както си мърмореше така сам, един мъж с великански размери се приближи и го потупа по рамото.
— Господин Маймунка? Сега на работа ли сте?
Токичиро вдигна поглед към лицето на говорещия и в този момент му хрумна разрешение на проблема.