— Какво е това нещо? Мислите ли, че съм ви молил да лъжете господин Инучийо?
— Ами…
— Но какви глупости сте му наговорили? А да кажете, че Нене и вие сте сгодени, не е нищо повече от една шега. Та това е вече прекалено! — Матаемон, обикновено тих по характер, почваше да се разстройва: — Понеже тъкмо вие сте измислил това, хората ще си помислят, че навярно е шега. Но дори и като шега, то е ужасно злепоставящо за едно неомъжено момиче. За смешно ли го намирате?
— Разбира се, не — Токичиро увеси глава. — Аз съм този, който допусна грешката. Въобще не съм искал да се получи така. Съжалявам.
Матаемон изглеждаше отвратен.
— Не ми трябва да ми казвате колко съжалявате. Моя беше грешката да се доверявам на някого, за когото мислех, че има малко повече здрав разум.
— Наистина, аз…
— Е, добре, вървете си. Какво чакате? След това, което чух, вече не сте добре дошъл в този дом.
— Добре, ще пазя мълчание до деня, в който бъде обявена сватбата.
— Глупак! — Запасът от доброжелателност на Матаемон накрая се изчерпи и той кресна на Токичиро: — Да не мислиш, че някой ще даде Нене за съпруга на мъж като теб? Тя не би се съгласила на това, дори и да й заповядах да го направи.
— Ами тъкмо в това е въпросът, нали?
— Какво искаш да кажеш?
— Няма нищо така загадъчно като любовта. В сърцето си Нене може да е решила да не взима за съпруг другиго, освен мен. Грубо е от моя страна да говоря така, но аз не съм направил предложение на вас — направил съм го на дъщеря ви. Нене е тази, която се надява да я помоля да стане моя съпруга.
Матаемон го изгледа втрещен. Това трябва да е най-наглият мъж, когото е срещал! Независимо какъв човек е, може би ако той се намръщи и остане мълчалив и намусен, Токичиро ще си тръгне. Този обаче седеше без ни най-малък знак, че ще става да си ходи.
Отгоре на всичко, Токичиро заговори с хладен глас:
— Не ви лъжа. Бих искал поне веднъж да попитате Нене какво наистина крие в сърцето си.
Това вече бе прекалено за Матаемон. Търпението му изглежда привърши, той се обърна и извика на жена си в съседната стая:
— Окои! Окои!
Окои погледна разтревожено към своя съпруг през отворената врата, но не стана от мястото си.
— Защо не повикаш Нене? — попита я той.
— Но…
Когато се опита да го успокои, той се провикна през главата на жена си:
— Нене! Нене!
Нене, изплашена, че може да се е случило нещо, дойде и коленичи до майката.
— Ела тук! — каза с твърд глас Матаемон. — Нали със сигурност не си давала без съгласието на твоите родители някакво обещание на този тук господин?
Несъмнено това дойде като удар за Нене. С широко отворени очи тя зашари с поглед между баща си и Токичиро, който седеше с ниско наведена глава.
— Е, Нене? От това зависи нашата семейна чест. А също и твоята собствена, когато накрая се омъжиш. По-добре говори без недомлъвки. Нали нищо такова не е ставало?
За момент Нене мълчеше, но накрая заговори ясно и със смирен глас:
— Не, татко.
— Нищо, нали така?
Матаемон изпъчи гърди и победоносно изражение, съчетано с въздишка на облекчение, се изписа по лицето му.
— Но, татко…
— Какво?
— Има нещо, което бих искала да кажа, докато майка е също тук.
— Говори.
— Имам молба. Ако господин Киношита би поискал недостойно момиче като мен за своя съпруга, то аз ви моля да дадете съгласието си.
— Ка… какво? — заекна Матаемон.
— Да.
— Да не си си изгубила ума?
— Човек не говори ей така по толкова важен въпрос. Изпитвам голямо неудобство да разговарям за такива неща, дори пред родителите си, но това е така важно за всички нас, че трябва да го засегна открито.
Матаемон простена и със зяпнала уста се втренчи в дъщеря си.
„Изключително!“ Токичиро наум хвалеше отличната реч на Нене и цялото му тяло трепереше от вълнение. Но, като допълнение към всичко, той не можеше да разбере защо това безгрижно, безметежно момиче го е дарило със своето доверие.
Бе вечер. Токичиро вървеше отнесено по пътя си. Беше си тръгнал от дома на Матаемон и сега отиваше към своята къща сред адамовите дървета.
Ако родителите й дадат позволение, тя би искала да стане съпруга на господин Киношита, бе казала Нене. Макар да движеше по навик нозе, Токичиро бе дотолкова потънал в щастие, че едва съзнаваше къде се намира. Нене говори сериозно, ала той все още имаше някакви съмнения. Наистина ли го обича? „Ако ме обича толкова, защо не ми е казала по-рано?“, се питаше. Тайно й беше пращал писма и подаръци, но досега Нене и един-единствен не му бе отговорила с нещо, което може да се тълкува като благосклонност. Поради това, естествено, си мислеше, че тя не го харесва. Ами какво да се каже за начина, по който се отнесе с Инучийо и Матаемон? Просто си беше нагъл както винаги. Дали губи или печели, бе упорствал в своите собствени надежди, без да се запита какво всъщност изпитва Нене. Сега трябва да се ожени за нея. Непременно трябва.