— Ами знаете ли какви ги мисли и върши Укон?
— Знам.
— Така ли? — Инучийо сам се прекъсна. — Щом можете да виждате така добре, тогава умът ми може да е спокоен.
Токичиро се загледа втренчено в Инучийо. После кимна сякаш в знак на разбиране.
— Бива си ви, Инучийо. Каквото и да попадне под погледа ви, добре го оглеждате, а?
— Не, вие сте по-досетливият. Били сте достатъчно умен да забележите какво прави Ямабучи Укон, а също и…
— Не, не казвайте нищо повече.
Щом Токичиро направи жест, сякаш да запуши с ръка устата си, Инучийо весело плесна с ръце и се засмя.
— Да го оставим на въображението. Разбира се, че е по-добре да не казваме нищо — канеше се естествено да заговори за Нене.
Гондзо се върна и донесе саке и храна. Инучийо понечи да си тръгне, но Токичиро го спря.
— Сакето тъкмо пристигна. Пийте една чашка с мен, преди да си тръгнете.
— Е, щом настоявате — и Инучийо си пийна добре.
Никой от гостите, за които бяха донесени сакето и храната обаче не се появи.
— Ами, никой не идва — каза накрая Токичиро. — Гондзо, какво мислиш, че се е случило?
Щом Токичиро се обърна към Гондзо, Инучийо се обади:
— Токичиро, да не би да сте поканили строителните майстори тази вечер?
— Точно така. Трябва да обсъдим някои неща предварително. За да свършим с работата за три дни, ще трябва да повдигнем духа на мъжете.
— Наистина съм ви надценявал.
— Защо казвате това?
— Уважавах ви като два пъти по-съобразителен от останалите хора, но вие сте единственият, който не се е досетил, че това ще се случи.
Токичиро впери поглед в смеещия се Инучийо.
— Помислете си и сам ще разберете — продължи Инучийо.
— Противникът ви не е човек със скрупули. Той е, в края на краищата, Ямабучи Укон — мъж с ограничени способности, дори и сред тези, за които обикновено се смята, че ги нямат. Няма причина да се моли успешно да го надиграете.
— Разбира се, но…
— И ще седи ли просто с пръст в устата? Мисля, че не.
— Разбирам.
— Без съмнение замисля някаква пречка, за да се провалите. Тъй че може и да сме прави, като си мислим, че майсторите, които сте поканили тук тази вечер, няма да дойдат. И работниците, и майсторите смятат Ямабучи Укон за малко по-важна личност от вас.
— Така. Разбирам — главата на Токичиро клюмна. — Щом е така, то това саке е да си го пием ние двамата. Не е ли най-добре да оставим тази работа на боговете и да го довършим?
— Това добре, но вашето обещание да свършите работата за три дни започва от утре.
— Казвам ви, дайте да пийнем, пък да става каквото има да става.
— Щом сте решили, седнете и да пийнем.
Не пиха много, но дълго разговаряха. Инучийо бе истински майстор на разговора и Токичиро неусетно се превърна в негов слушател. За разлика от Инучийо той нямаше формално образование. Като малък не бе имал на разположение и един ден, който, като децата на самураите, да посвети на изучаване на книги и добро държание. Не смяташе това за беда, но знаеше, че е пречка за напредването в обществото и когато си мислеше за тези, които имат по-добро образование от него или седеше и разговаряше с тях, винаги бе решен да направи техните знания свои собствени. И така, с интерес слушаше казваното другите.
— А, чувствам се малко пиян, Токичиро. Хайде да вървим да спим. Трябва да ставате рано, а аз имам пълна вяра във вас — с тези думи Инучийо най-сетне отмести чашата си настрани, стана и си тръгна.
Щом неговият приятел си отиде, Токичиро се излегна на една страна, сгъна лакът под главата си и заспа. Не забеляза кога слугинчето е влязло и е пъхнало възглавница под главата му.
Не знаеше що е това безсънна нощ. Когато спеше, небето, земята и той самият се сливаха в едно. Щом се събуди обаче, както стана рано на следващата сутрин, отново се превръщаше в своето старо аз.
— Гондзо! Гондзо!
— Да, да. Буден ли сте вече, господине?
— Доведи ми кон!
— Господине?
— Кон!
— Кон ли, господине?
— Да! Днес отивам рано на работа. Няма да се връщам у дома нито тази, нито утре вечер.
— За жалост още нямаме нито кон, нито конюшня.
— По дяволите! Вземи някой на заем от махалата. Не отивам на излет. Трябва ми за държавна работа. Не се май, излез и доведи някой кон.
— Може да е сутрин, но навън е още тъмно.
— Ако спят, почни да удряш по портата. Смяташ ли, че е лично за мен, може и да се помаеш. Но е за държавна работа, така че всичко е напълно оправдано.
Гондзо си сложи горна дреха и объркан се забърза навън. Върна се, като водеше един кон. Нетърпелив да стигне по-бързо, неопитният млад ездач потегли в галоп срещу зората, без дори да попита откъде се е появило животното. Токичиро мина през седем-осем от къщите на строителните майстори. Те получаваха издръжка от рода и се числяха към занаятчийското сдружение. Домовете им бяха всички построени с доста разточителство, имаха слугини и наложници и в сравнение с къщата на самия Токичиро бяха извънредно представителни.