Кимаха, но бяха видимо неспокойни. Такъв род разпоредничене ги дразнеше и бяха недоволни, че са им дали да работят на точно определени места.
— А, почти забравих — добави Токичиро с по-силен глас. — Освен разпръснатите на по пет разкрача десетима мъже, оставям при всяка група резерва от по осем помощника и двама работници. Като гледам как е било досега на строежа, работниците и мазачите често напускат скелето и прекарват деня си в работа, която не е тяхна, като носене на трупи. Но един работник на своето работно място е все едно войник на бойното поле. Той никога не бива да напуска своя пост. И бил той дърводелец, мазач или зидар, не трябва да изоставя оръдията си на работа. Това ще е същото, както войник да захвърли своя меч или копие на бойното поле.
Разпредели местата и раздели хората. После се провикна така властно, сякаш дава начало на битка:
— Да почваме!
Токичиро намери работа и за новите си помощници. Нареди на единия от тях да бие тъпан. Щом даде знак на работниците да започват, мъжът заудря тъпана, все едно че влизаха в сражение — по един удар на всеки шест крачки.
Два удара на тъпана бяха знак за почивка.
— Почивка!
Токичиро даде нареждането, застанал върху един голям кръгъл камък. Ако някой не почиваше, скарваше му се.
Мястото на строежа бе очистено от леността, която цареше там дотогава — замени я напрегната дейност, каквато се среща по-често на бойното поле, придружена от жарка пот. Токичиро обаче наблюдаваше мълчаливо и по лицето му никога не се прочиташе задоволство. „Още не. Не така се върши работа“, мислеше си той.
От многото години труд работниците знаеха как да използват умело телата си. Даваха си вид, че работят здраво, но всъщност не се потяха с истинска пот. Противенето им стигаше дотам, че намираха малка утеха в това да показват на пръв поглед послушание, но всъщност да не работят здраво. През своя по-раншен живот Токичиро бе тънал в пот и познаваше същинската нейната цена и хубост.
Не е вярно да се твърди, че трудът е напълно свързан с тялото. Ако той не е изпълнен с дух, няма разлика между потта на хората и тази на кравите и конете. Мълчеше и си мислеше за същината на потта и работата. Тези хора работят, за да ядат. Или за да изхранват родители, жени и деца. Работят за храна или за удоволствие и не се издигат по-горе от това. Тяхната работа е дребнава. И посредствена. Желанията им бяха толкова ограничени, че в Токичиро се надигна вълна на съжаление и той си помисли; „И аз преди бях такъв. Разумно ли е да очакваш големи дела от хора, които имат малко надежда?“ Ако не съумее да ги изпълни с по-висок дух, няма причина да работят с по-голямо старание.
За Токичиро, застанал мълчаливо на строежа, средата на деня дойде бързо. Половин ден е една шеста от отпуснатото му време. Като оглеждаше мястото обаче не можеше да види никакъв признак от сутринта да са напреднали. И над скелето, и под него мъжете бяха сякаш пълни с жар, но това не бе нищо повече от преструвка. Тъкмо напротив, след три дни те очакваха пълното и съкрушително поражение на Токичиро.
— Обяд е. Удари тъпана — нареди Токичиро.
Шумът и ехтежът на строителната площадка отведнъж пресекнаха. Щом видя, че работниците са наизвадили храната си за обед, той прибра сабята и си тръгна.
Следобедът на строежа приключи в същия дух, освен че дисциплината се разхлаби и леността стана по-очевидна, отколкото сутринта. Нищо не бе по-различно от предния ден, когато ръководеше Ямабучи Укон. Дори и по-лошо — на работниците и помощниците бе наредено от тази вечер да работят без почивка или сън и те знаеха, че три дни няма да ги пуснат да излязат вън от крепостта. Така още повече скъпяха труда си и не правеха нищо друго, освен да измислят нови начини как да се измъкват от работа.
— Спирайте работа! Спирайте работа! Измийте си ръцете и се съберете на площадката!
Беше още светло, но чиновникът внезапно почна да обикаля и нареди да ударят тъпана.
— Какво става? — почнаха да се питат подозрително един друг работниците.
Когато попитаха майсторите, онези им отвърнаха със свиване на рамене. Всички отидоха на площадката, където стоеше дървеният материал, за да видят за какво става дума. Там на открито бе натрупана храна и саке. Купчините бяха високи като планини. Казаха им да седнат и те насядаха по сламени постелки, камъните и гредите. Токичиро се настани тъкмо посред работниците и вдигна чаша.
— Е, това не е много, но пред нас имаме три дни. Един ден мина вече бързо, но не бих искал от вас да работите и да се опитвате да направите невъзможното. Така че, за тази вечер само, ви каня да пийнете и да си починете колкото ви душа иска.