Държанието му бе съвсем различно от тазсутрешното и той сам даде пример, като пресуши една чаша.
— Хайде — провикна се, — пийте. За тези, които не обичат саке, има храна и сладкиши.
Работниците бяха удивени. Изведнъж почнаха да се тревожат дали ще свършат работата до третия ден.
Токичиро обаче пръв се понапи.
— Хей! Има много саке. И е от крепостта, така че колкото и да пием, в избата има още. Щом пием, можем да танцуваме, да пеем или просто да си спим, докато удари тъпанът.
Скоро работниците престанаха да се оплакват. Не само че ги освобождаваха от работа, но и неочаквано получаваха храна и саке. Отгоре на това самият надзорник си почиваше и разговаряше с тях.
— Този господин има чувство за хумор, а?
Щом сакето почна да действа, взеха да си пускат шеги. Майсторите обаче още гледаха Токичиро със студенина.
— Хъ! Хитрува, но всичко е ясно.
И това ги настрои дори още по-враждебно. По лицата им се четеше съмнение дали е уместно да се пие саке на мястото, където се работи и те дори не докосваха чашите си.
— Майсторите! Какво има? — Токичиро стана с чаша в ръка и седна посред хладните им погледи. — Та вие въобще нищо не пиете. Може би си мислите, че майсторите имат същите отговорности като военачалниците и затова не трябва да пият. Но не се тревожете толкова. Каквото може да се направи, може, а каквото не може — не. Ако съм сбъркал и не успеем да свършим това за три дни, нещата ще приключат с моето самоубийство — и като накара насила майстора с най-киселото изражение да си вземе чаша, Токичиро сам му наля от бутилката. — Е, ако си говорим за тревожене, не толкова тъкмо този строеж или собственият ми живот ме занимават сега. Тревожа се за съдбата на тази област, в която всички живеете. Ако завършването само на тази малка строителна работа отнема двайсет дни, с такъв дух тази област ще загине.
Думите му бяха прочувствени. Работниците изведнъж се умълчаха. Сякаш натъжен от нечия смърт, Токичиро вдигна поглед към вечерните звезди.
— Допускам, че и вие всички сте виждали области да се въздигат и пропадат. И познавате нещастието на хората, които живеят в покорени области. Е, от това не може да се избяга. Съвсем естествено, Негово Височество, военачалниците и тези от нас, които сме най-нископоставени самураи не забравяме дори в съня си за отбраната и на най-малката част от тази област.
— Но силата и немощта на една област не са в крепостите й. Те са тъкмо тук, у вас. Хората на областта са нейните каменни стени и ровове. Докато работите на строежа на тази крепост, може да се чувствате, все едно измазвате нечий чужд дом, но грешите. Вие строите своите собствени укрепления. Какво ще стане, ако един ден тази твърдина бъде изгорена до основи? Тази съдба със сигурност ще сполети не само нея. Градът долу също ще потъне в пламъци и цялата област ще бъде разорена. Всичко ще напомня гледка от пъкъла — ще късат деца от родителите, старци ще търсят синовете и дъщерите си, девойките ще пищят отчаяно, болните ще изгарят живи в пожарите. Ах, ако нашата област бъде покорена, това наистина ще бъде краят. Вие всички имате родители, деца, съпруги и болни роднини. Винаги, винаги трябва да помните това.
Даже майсторите престанаха да се подсмиват и добиха сериозен вид. Те също имаха имот и семейства и думите на Токичиро попаднаха, където трябва.
— И благодарение на какво живеем днес в мир? Най-вече, разбира се, благодарение на Негово Височество. Но вие, хората на тази област, също трябва да ни защитавате, а тази крепост е същинското наше средище. Колкото и да се сражават самураите, ако сърцевината, хората, подадат…
Токичиро говореше със сълзи на очи и без да се преструва. Скърбеше дълбоко и вярваше на всяка дума, която казва.
Тези, до които достигна силата и истинността на думите му, незабавно изтрезняха и утихнаха. Някой проплака и си издуха носа. Беше майсторът на дърводелците — най-влиятелният и най-старият между работниците — който се бе противопоставял на Токичиро по-открито от всички останали.
— Ах, аз!… Ах, аз!…
Избърса сълзите от своите надупчени от сипаница страни. Останалите го гледаха удивени. Щом усети, че всички наблюдават него, той изведнъж си проби път между своите другари и се хвърли на земята пред Токичиро.
— Няма какво да ме извини. Сега разбирам собствената си глупост и нехайство. Трябва за урок да ме завържете и заради нашата област да побързате със строежа — старецът бе свел глава и трепереше, докато говореше.
Първо Токичиро го изгледа с неподправено изумление, но после кимна леко с глава и каза:
— Хм. Ямабучи Укон ви е казал да постъпите така, прав ли съм?