„Трябва да замина с тях — мислеше си той. — Не мога да рискувам да загубя Дейзи. Тя е най-важното нещо на света. С останалото мога някак си да се оправя…“
Декстър забеляза, че другите студенти търсят страница в книгите си, взе своя екземпляр и отвори напосоки. Макар да не схващаше написаните думи, той изведнъж изпита силно разбиране към един от героите в книгата, за когото беше чел предната вечер — селянчето, хванато в капана на света на богатствата и привилегиите, от който нямаше понятие.
Изведнъж Декстър си спомни, че в книгата всички станаха много по-щастливи, щом истината излезе наяве. За миг се запита дали и в неговия случай може да стане така.
„Може би краят на света няма да дойде, ако Дейзи разбере истината за мен — помисли си той и я погледна с крайчеца на окото си. — Все пак, вече ме обича…
Не, не ме обича. — Друг глас в главата му, много по-суров и много по-скептичен, прекъсна мислите му. Тя не обича теб. Тя обича Супер Декстър. И не го забравяй, ако искаш да я задържиш.“
17
Декстър остави колкото беше възможно по-голямо разстояние между себе си и фюзелажа и отчаяно се опита да забрави всичко, което видя там — особено Сойер. Но колкото и бързо да вървеше, подигравателните сиви очи на другия мъж го следваха и прогаряха мозъка му като нажежена дамга.
„Какво ми става? — запита се Декстър и леко се затича към брега, като остави лагера зад себе си. — В самолета не стана нищо. Тогава защо ме прихващат такива?“
Но разбра, че не е възможно да обори паниката си. Той увеличи темпото, заобиколи едни големи камъни и едва не се блъсна в двойка корейци. Двамата стреснато вдигнаха очи към него. Караницата им беше отминала и в момента приготвяха островното си суши. Азиатецът подреждаше парченцата върху поднос, а жената внимателно отстраняваше лигавите изрезки от друго парче.
— И-извинете — измънка Декстър. Стомахът му се разбунтува при вида на полуприготвените парчета морска храна. На бързо отслабващата светлина на залязващото слънце те сякаш се издуха и засветиха със зловещо розово сияние. — Извинявайте. Извинявайте много.
Мъжът разтревожено каза нещо на корейски. Но дори и да го беше казал на английски, Декстър пак не беше сигурен дали щеше да го разбере и да му отговори. Онези очи все още го преследваха, гледаха го от разбития фюзелаж и той трябваше да избяга. Ако не се махнеше, нещо ужасно щеше да се случи. Нямаше ни най-малка представа какво, но знаеше, че трябва да избяга.
— Трябва да тръгвам — каза той и продължи, а кореецът, все още разтревожен, протегна ръка към него. — Извинявайте.
Декстър остави двойката зад гърба си и я погледна едва когато се отдалечи на безопасно разстояние. Те отново се бяха заели със заниманието си, свели глави една до друга. За миг Декстър изпита завист — въпреки хаоса на острова, двойката като че бе изградила свой собствен уединен свят. Беше хубаво — те сякаш вече се чувстваха у дома си, само защото се имаха един друг.
Разбира се, това може да се дължи и на факта, че никой не разбира и думичка от езика им, каза си Декстър. Доколкото знаем, може дори да не са двойка. Може да са напълно непознати, или брат и сестра, а може да се мразят силно, или да са международни шпиони, които кроят как да ни избият…
Той се обърна отново и внезапен пристъп на световъртеж едва не го събори на земята. Стомахът му се обърна, гърлото го стегна и някъде в недрата на съзнанието си Декстър смътно разбра, че трябва да се махне от задушаващата жега на плажа. Той свърна към тропическата гора и се заклатушка в сянката на дърветата. Не след дълго вече си пробиваше път през поляна, отчасти потънала в сянка, покрита с висока до гърдите полюляваща се светлозелена трева. Стръковете бяха удивително твърди и остри и блестяха от дъжда, паднал по-рано през деня.
Отвъд поляната се простираше горичка стари дървета със светли разкривени стволове. Там, под сянката на леко поклащащите им се листа, които почти напълно спираха лъчите на залязващото слънце, беше доста по-тъмно. Декстър слепешката продължи да навлиза в джунглата, образът на нахиленото лице на Сойер бавно избледняваше в съзнанието му, заменен от това на чудовищно дебела жена с кожа, покрита с белези от дребна шарка и изгорена коса. Очите й го гледаха обвинително. „Какво ти става, момче? — крещеше тя в главата му. — Вече не знаеш ли кой си?“
— Не — измънка той, вдигнал ръце към ушите си, сякаш така щеше да спре тирадата на жената. Декстър нямаше представа коя е, но беше убеден, че я познава. Или я беше познавал. Или щеше да я познава… Беше трудно да държи сметка за времето при настоящето състояние на съзнанието си.