А Иванка! — Тя цялата вечер се черви, очи не можи да издигне да погледне някого и нима тоз чузд за нея човек, нима Мравката й беше мъж?… Тя се срамуваше; не знаеше що да му каже…
На сутринта двамата младоженци станаха; Иванка поле вода да се умие Цочо, отърси му дрехите, облякоха се и отидоха да посетят дружинния командир, който засега им беше като баща и на двамата. Когато влязоха при него, Иванка се разплака, хвърли се да му цалува ръка, после той със страхопочитание се приближи и цалуна също ръка. Веселият Юрий Адрианович ги прие твърде любезно, честити им венците и като ги почерпи по чаша чай, отиде в една друга стая, отгдето донесе една голяма торбичка с рубли, които подаде на младоженика. Като пое тая тежина, той се разтрепера, радостно заигра сърцето му и пак се наведе да цалува ръка.
И така тяхната тиха сватба се свърши.
Обаче Мравката, като че усещаше още нещо му липсва; като че очакваше да му каже още нещо Иванка, като че наближаваше един ден — ден, когато той, кой знай защо, очакваше…
II
Влизанието на Иванка в новото жилище, щу издигнато над старото пепелище, се почувства в скоро време. От тия пари, които той взе, изкара още две стаи, загради дворът; Иванка нареди къщата, насея градинка — който влезеше у тях, познаваше, че е дошла нова къщовница. А Цочо намисли да се залови на работа. Занаят никакъв не знаеше; мекици правеха вече хлебарите, тъй щото той се реши да наеме кръчмата срещу казармите. В туй предприятие му помогна дружинният командир и така Мравката стана кръчмар.
По цял ден той прекарваше на кръчмата, вечер като се върнеше, му слагаха да похапне — у тях взе да му се похаресва.
Изминаха се три месеца тъй. У тях все хубаво; в кръчмата търговията му вървеше добре; но все нещо го глождеше, щом погледнеше Иванка. Тя все мълчеше, а нему се искаше да й каже нещо; нещо, което само чувстваше, а не можеше да намисли и захване…
Настана есен; замазаха, приготвиха си зимнина като всички къщовници.
Една вечер, като се връщаше от кръчмата, отдалеч още съгледа, че ярка светлина трептеше в прозорците на горната им соба, влезе в къщи; на двора видя майка си в помрачено лице, която едвам промълви:
— Иванка роди…
Тези думи го нажалиха; едно странно чувство стегна душата му, той се запря облегнат до стената и дълго се не решаваше да отиде при младата майка. После инстинктивно бутна вратите, гдето на леглото с дете в ръка лежеше Иванка, а насреща й беше седнал Юрий Адрианович, който весел слушаше разказите на сватята. Неговото появление възцари тишина; той едвам промълви:
— Добър вечер. — И като се поклони на командирът, мълчаливо се изправи до масичката. Студено и странно той погледна малкото пеленаче, което кресливо плачеше. Иванка, обзета от едно неопределено чувство, наведе глава, а командирът неспокойно се замести насам-нататък.
След едно продължително мълчание някой хлопна пътните врати, баба Пена погледна през прозореца и додаде:
— Ах, ете сватята Донка иде!…
— Леля Донка? — вдигна очи Мравката и излезе.
— А я — поде Юрий Адрианович, като стана, — трябва да си ходя. — Той се приближи, помилва още веднъж детенцето и излезе.
Веселата леля, която щу научи новината и дойде при майката; щом влезе в стаята и поде със смях:
Този подбив се посрещна твърде студено; тя се огледа насам-нататък и без никакво стеснение поде:
— Какво сте се замислили?… Амчи, Иванке мари, той, баща му, пребързал мари!… Дошъл изведнъж да види чедото си…
Иванка наведе очи. Никой не отговаряше на шегите на леля Донка. И тя някак се насити, додея й да стои и да бърбори, па си тръгна…
И мълчание, срамувание едни от други се измина цялата вечер. Мравката усещаше някакви неопределени чувства към малката си дъщеря, която той знаеше, че не е негова; като че ли избягваше да се сприкаже с Иванка, но в душата му нещо му шепнеше, че трябва да я обича и има защо, той се е венчал с нея, защото тя му е жена, която го гледа и върти къщата му. Така също странно го душеше нещо, когато видеше командира, който по късни вечери понякога идеше у тях. С него нито той, нито майка му приказваха и щом дойдеше, те го оставяха сам при Иванка. И на майка му, и на него, и на Иванка като че ли все им тежеше нещо; като че все искаха да си кажат нещо; в погледите и на тримата се таеше нещо натегнато и като че всеки от тях се чувстваше чужд един от други. Ала на обяснение те се не решаваха. Тези чувства бяха замъглени в душата на Мравката, той се не решаваше с никого да подкачи да говори за това…