— Това част от вашите следствени методи ли е, лейтенант? Да подслушвате чужди разговори?
Осъзнаваше ли тя, помисли си Сет, че гласът й прекъсваше, че погледът й бе опустошен? Толкова му се искаше да вдигне ръка към белега върху лицето й, да го разхлади, да го изтрие.
— Не беше права — повтори той. — И беше жестока. Ти не си виновна.
— Разбира се, че съм виновна. — Грейс се извъртя и с треперещи пръсти се опита да вкара ключа в ключалката. След три несполучливи опита се отказа, ключовете със звън паднаха върху мокрия паваж, а тя се обърна в ръцете му. — О, Боже… — Потръпна и притисна лице в гърдите му. — О, Боже.
Сет не искаше да я прегърне, отказваше да приеме ролята на утешител. Но ръцете му се обвиха около нея, преди да бе успял да се спре, и едната я погали по косите.
— Ти не си заслужила това, Грейс. С нищо не си го заслужила.
— Това няма значение.
— Има значение. — Сет се усети, че се размеква, че я привлича по-близо и се мъчи да успокои треперенето й. — Винаги има значение.
— Просто съм уморена. — Грейс се сгуши в него, докато дъждът посипваше с роса косите й. Тук имаше сила, бе всичко, което успя да помисли. Имаше пристан. Имаше отговор. — Просто съм уморена.
Вдигна глава и устните им се срещнаха, преди някой от тях да бе осъзнал, че има това желание. Тя тихо простена от облекчение и благодарност, разтвори нараненото си сърце за целувката и обви ръце около него.
Бе го чакала и, прекалено замаяна, за да си зададе въпроса защо, се разтвори за него. Със сигурност утехата, удоволствието и това всепоглъщащо желание бяха достатъчна причина. Устните му бяха твърди — такива, каквито винаги бе искала върху своите. Тялото му бе стегнато и силно — и идеално пасваше на нейното.
Ето го, помисли и въздъхна от радост.
Грейс все още трепереше и Сет чувстваше как собствените му мускули потръпват в отговор. Искаше му се да я прегърне, да я отнесе на някое тихо и тъмно място, където ще са само двамата. Да прекара години някъде, където ще са само двамата.
Сърцето му бумтеше в главата и заглушаваше равномерния шум от движението по мократа улица край паркинга. Бързите му настойчиви удари заглушаваха и предупреждението, което се опитваше да се надигне от ъгъла на съзнанието и да му каже да се отдръпне, да избяга.
Никога през живота си не бе искал нищо повече, отколкото искаше сега да се зарови в нея и да забрави за последствията.
Задавена от емоции и желания, Грейс го привлече към себе си.
— Отведи ме у дома — промълви тя. — Сет, отведи ме у дома, прави любов с мен. Имам нуждата да ме докосваш. Искам да бъда с теб. — Устните й отново срещнаха неговите в отчаяна молба, на която не бе знаела, че е способна.
Всяка клетка на тялото му гореше за нея. Всички желания, които някога бе имал, се съединяваха в едно, и то бе само за нея. Тази почти злобна страст го оставяше уязвим и несигурен. И бесен.
Той сложи ръце на раменете й и я отдръпна.
— Сексът не е отговор за всеки.
Гласът му не бе толкова студен, колкото му се искаше, ала бе достатъчно твърд, за да я спре да не протегне отново ръце към него. Секс? Наистина ли Сет вярваше, че му говори за нещо толкова просто като секс? После се вгледа в лицето му, в твърдо стиснатите му устни, видя лекото раздразнение в очите му и разбра, че наистина.
Гордостта й може да бе накърнена, но Грейс успя да се овладее.
— Е, очевидно за теб не е. — Приглади косата си, избърса дъждовните капки от нея. — А ако е, то ти си мъж, който държи той да е инициаторът. — Насили се да се усмихне, макар че устните и бяха студени и изтръпнали. — Щеше да е просто чудно, ако ти беше направил първата крачка. Ала ако я направя аз, значи съм… Как би ме нарекъл? Разпасана?
— Не мисля, че съм използвал тази дума.
— Не си, ти се владееш достатъчно добре, за да не използваш обиди. — Тя се наведе, вдигна мокрите ключове и ги раздруса. — Но ти също ме искаше, Сет. Не се владееш чак толкова добре, че да скриеш тази малка подробност.
— Не мисля, че трябва да вземам всичко, което искам.
— Защо не, по дяволите? — изсмя се Грейс безрадостно. — Живи сме, нали? А ти би трябвало най-добре да знаеш колко ужасно кратък може да бъде животът.
— Не съм длъжен да ти давам сметка как си живея живота.
— Не си. Ала очевидно имаш голямото желание да оспорваш начина, по който аз живея моя. — Погледът й се плъзна край него, към светлините в ритуалната зала. — Свикнала съм. Аз правя точно каквото искам, независимо от последствията. Аз съм егоистична, самовлюбена и безотговорна. — Сви рамене, обърна се и отключи вратата. — А колкото до чувствата ми, защо трябва да имам право на такива? — Влезе в колата и му хвърли един последен поглед. Устните й може и да се изкривиха в прелъстителна усмивка, но тя не достигна до очите й и не прикри нещастието в тях. — Е, може би някой друг път, хубавецо.