И въпреки това сърцето й прескочи.
Този път Грейс се сдържаше. Сет го почувства, усети натиска на ръката й. Не отказваше, ала се сдържаше. И с познание, което идваше от някъде дълбоко, той направи целувката по-нежна, целувка, която не само да прелъстява, а и да успокоява.
И въпреки това сърцето му започна да бие неравномерно.
— Недей… — От това гърлото я заболя, съзнанието й се замъгли, тялото й закопня. И бе прекалено много. Грейс се отдръпна от него и се загледа в малката затревена ливада, докато реши, че отново може да диша.
— Защо никога моментът не е подходящ? — зачуди се Сет на глас. — Защо е толкова трудно да намерим подходящия момент?
— Не знам. — Тя се обърна и го погледна. Хубав мъж. Тъмна коса и волево лице, неочаквани златисти отблясъци в очите. Но Грейс бе познавала много хубави мъже. Какво имаше точно в този, което променяше всичко и разклащаше света под нея? — Притесняваш ме, лейтенант Бюкенън.
Той й отговори с една от своите редки усмивки.
— Проблемът ни е общ, госпожице Фонтейн. Заради теб по цяла нощ не мога да заспя. Като пъзел, на който всички парченца ги има, ала пред очите ти си сменят формата. А дори когато го подредиш целия, или поне така си мислиш, той не си остава същият през цялото време.
— Аз не съм загадка, Сет.
— Ти си най-невероятната жена, която някога съм познавал. — Тя вдигна вежди и устните му отново трепнаха. — Това изобщо не е комплимент. И направо ме обърква. — Изправи се, но не пристъпи към нея. — Защо толкова се разстрои, че те видях тук?
— Това е нещо лично. — Тонът й отново бе студен и непредразполагащ. — Полагам големи усилия да го запазя лично.
— Защо?
— Защото така искам.
— Семейството ти не знае ли, че се занимаваш с това?
Гневът отново се появи в очите й, изгарящо студен.
— Семейството ми няма нищо общо. Нищо! Това не е инициатива на Фонтейн, не са техните благотворителни къшейчета хляб, които подхвърлят на пресата за доброто си име и за намаляване на данъците. Това е нещо мое.
— Да, виждам — съгласи се той спокойно. Роднините й я бяха наранили дори повече, отколкото бе очаквал. И повече, помисли Сет, отколкото би признала. — Защо деца, Грейс?
— Защото те са невинни. — Каза го, преди да бе осъзнала, че имаше намерение да го каже. Тя затвори очи и въздъхна. — Невинността е нещо ценно и малотрайно.
— Да, така е. А защо „Падаща звезда“? Твоята фондация. Така ли си ги представяш, като звезди, които прекалено бързо изгарят и падат?
Докосваше сърцето й само с това, че разбираше, виждаше какво има отвътре.
— Това няма нищо общо със случая, който разследваш. Защо ме притискаш?
— Защото се интересувам от теб.
Грейс му се усмихна — едновременно подканящо и саркастично.
— Така ли? Когато те поканих в леглото си, не изглеждаше да се интересуваш. Ала ме виждаш да държа едно болно дете и запяваш друга песен. — Бавно се приближи към него и плъзна пръст по ризата му. — Е, лейтенант, ако ти действа майчинският тип жена…
— Не постъпвай така със себе си. — Гласът му отново бе тих и овладян. Хвана ръката й. — Това е глупаво. И е дразнещо. Ти там не се преструваше. Ти наистина държиш на това.
— Да, много държа. А това не ме прави героиня и не ме прави по-различна, отколкото бях снощи. — Тя издърпа ръката си. — Аз те желая. Искам да спя с теб. Това те дразни, Сет. Не чувството, а че го казвам така направо. Игри ли предпочиташ? Да се преструвам, че не искам и да ти позволя да ме завладееш?
Де да беше нещо толкова просто.
— Може би искам да разбера коя си ти, преди да стигнем до леглото. Дълго време гледах лицето ти, твоя портрет в къщата ти. И докато гледах, се чудех. И аз те искам. Но искам също всички тези парченца да си дойдат на мястото.
— Може завършеният продукт да не ти хареса.
— Може — съгласи се той.
Грейс се замисли и наклони глава.
— Тази вечер имам ангажимент. Главният спонсор на болницата дава коктейл. Не мога да си позволя да го пропусна. Защо не дойдеш с мен? Пък ще видим какво ще стане след това.
Сет претегли плюсовете и минусите. Знаеше, че това бе стъпка, с възможните последствия от която можеше и да не се справи толкова лесно. Тя не бе просто жена, той не бе просто мъж. Отношенията между тях бяха далеч по-сложни.
Грейс го наблюдаваше.
— Винаги ли обмисляш всичко толкова внимателно?
— Да. — Ала в случая това сякаш нямаше значение, осъзна Сет. — Не мога да гарантирам, че вечерите ми ще бъдат свободни, докато приключа с този случай. — Прехвърляше наум разписания, срещи, писане на отчети. — Но ако успея, ще те взема.
— Осем часа. Ако не дойдеш до осем и петнадесет, ще разбирам, че си зает.