Неговите хора вече бяха започнали досадната обиколка от врата на врата в квартала с надеждата, че някой в някоя от другите големи и скъпи къщи може да е видял нещо, да е чул нещо.
Медицинската експертиза щеше да отнеме доста време — разбираемо, напомни си Сет. Бе почивен ден и персоналът бе сведен до минимум. Официалните доклади щяха да отнемат още малко по-дълго.
Но не докладите или тяхната липса се въртяха в главата му, докато се връщаше към портрета над облицованата с плочки камина.
Грейс Фонтейн е била обичана. Той бе подценил дълбочината, до която може да достигне едно приятелство.
Ала бе видял дълбоката и разкъсваща скръб по лицата на двете жени, с които току-що се бе разделил.
Между Бейли Джеймс, Емджей О’Лиъри и Грейс бе съществувала много силна връзка. Съжаляваше — а Сет рядко бе съжалявал за нещо — че трябваше да им го каже така направо.
„Съжалявам за вашата загуба.“
Думите, с които полицаите смекчават смъртта, с която живеят — често насилствена, често неочаквана. Бе изрекъл думите, както ги бе изричал толкова често в миналото, и бе видял как крехката блондинка и лукавата на вид червенокоса просто бяха рухнали. Бяха се вкопчили една в друга и просто се бяха срутили.
Нямаше нужда двамата мъже, изживяващи се като защитници на жените, да му казват да ги остави насаме със скръбта им. Тази нощ нямаше да има въпроси, заявления, отговори. Нищо, което той можеше да каже или да направи, нямаше да проникне през плътната завеса на скръбта.
Грейс Фонтейн е била обичана, помисли отново, загледан в невероятните сини очи. Не просто желана от мъжете, а обичана от две жени. Какво имаше зад тези очи, какво имаше зад това лице, което заслужаваше такава безусловна любов?
— Коя, по дяволите, си ти? — измърмори Сет. Отговори му дръзката, подканваща усмивка. — Прекалено си красива, за да бъдеш истинска. Прекалено си наясно с красотата си, за да бъдеш добра. — Дълбокият му глас, дрезгав от умора, изкънтя в празната къща. Той пъхна ръце в джобовете си и се заклати на пети. — Прекалено си мъртва, за да ми пука.
И макар да се отвърна от портрета, имаше неприятното чувство, че той го наблюдава. Че го преценява.
Още не се бе обадил на най-близките й роднини, на лелята и чичото във Вирджиния, които я бяха отгледали след смъртта на родителите й. Лелята бе на почивка в някаква вила в Италия и тази вечер не можеше да се свърже с нея.
Вили в Италия, помисли Сет, сини диаманти, портрети с маслени бои над камини със сапфиреносини плочки.
Този свят бе много далеч от света на средната класа, в който бе израснал, и от живота, в който бе навлязъл, откак започна работа.
Но знаеше, че насилието няма любимци. След време щеше да си отиде у дома, в своята миниатюрна къщичка с двор с размер на носна кърпичка, наблъскана сред десетки други миниатюрни къщички. Тя щеше да е празна, защото досега не бе намерил жена, която да го подтикне да сподели дори това малко собствено пространство. Ала неговият дом щеше да го чака.
А тази къща, при всичката си лъскава дървения и километри блестящо стъкло, хълмиста ливада, прохладно езерце и подстригани храсти, не бе защитила своята господарка.
Заобиколи очертания на пода силует и отново пое по стълбите. Бе нервен, можеше да си го признае. А най-добрият начин да си оправи настроението бе работата.
Помисли, че може би една жена с изпълнен със събития живот като Грейс Фонтейн би отбелязвала тези събития и свързаните с тях чувства в дневник.
Работеше мълчаливо и внимателно в спалнята й, като много добре знаеше, че бе като уловен в капана на знойния аромат, който тя бе оставила след себе си.
Бе свалил вратовръзката си и я бе пъхнал в джоба. Дотолкова бе свикнал с тежестта на пистолета в кобура под мишницата си, че не го забелязваше.
Прегледа чекмеджетата й, без да бърза, макар че сега те бяха почти празни и съдържанието им бе разпръснато по пода. Претърси под тях, зад тях и под дюшека.
Изведнъж му мина глупавата мисъл, че бе притежавала достатъчно дрехи, за да облече цяла трупа фотомодели, и че бе предпочитала меките материи. Коприна, кашмир, сатен, тънка вълна. Ярки цветове, предимно в синята гама.
Защо не, с тези очи, каза си той, като си ги представи.
Улови се, че се чуди как е звучал гласът й. Дали е подхождал на знойното лице, дали е бил нисък и дрезгав, още едно мъркащо изкушение за мъжа? Така си го представяше, тъмен и чувствен като аромата, увиснал във въздуха.
Тялото й бе подхождало на лицето, бе подхождало на аромата, помисли Сет и влезе в голямата гардеробна. Разбира се, тя бе подпомогнала природата. Чудеше се защо една жена би искала да добави силикон към тялото си, за да прелъсти мъжа. И какъв плиткоумен мъж би го предпочел пред честната форма.