– В страна като Италия някой е готов да убие за най-обикновени книги?
– Книгите са странна стока, скъпи Леонардо. Могат да струват много повече или много по-малко от пазарната им стойност. Купуваш си някои за дребни монети и те ти спасяват живота. Това са текстове, които съдържат изгубени познания. Този, който ги притежава и навлезе в тайните им, може да стане изключително могъщ. Не ги препродава на тяхната цена, която, естествено, е висока, но не е равносилна на тази на едно убийство. А ако притежателят им продаде себе си като пазител на революционни технологии, ако е единственият човек в Европа, познаващ тайните на парната машина...
– Парната машина? Открих подобни машини в книги на Херон Александрийски.
– Достатъчно е да знаете, че Херон ги е заимствал от Филон Византийски, и ако разполагаме с оригинала, вероятно ще надникнем отвъд повърхностното опи сание, което ни дава Херон. Видях тези книги съвсем набързо и знам много малко гръцки, но ако съдя по рисунките, в тях е събрано техническо познание, чиято тайна се е изгубила във времето, а тя се изразява най-вече в начина на прилагане на математиката във физичния свят, както разбираме от единствените текстове от тази цивилизация, които са оцелели в неизчерпаемо количество: на Евклид и Архимед.
– Тези ръкописи от Мистра ли бяха?
– Да. От библиотеката на Гемист Плитон.
– Следователно този псевдо-Еджидио да Римини просто е дошъл да си ги вземе, а мъжът, който ги е продал на книжаря от площад „Кордузио“, ги е откраднал.
– След смъртта на Сиджизмондо Малатеста, преди незаконният му син Роберто да си присвои и заеме мястото му, ощетявайки Изота дели Ати и законния му наследник Салустио, Римини преживял период на хаос. Минали са почти трийсет години, не е лесно да се каже как тези книги са стигнали до Милано, но е близко до ума, че този псевдомонах е дошъл да ги вземе. По-трудно е да разберем кой може да го е убил, за да му ги отнеме. След отрязването на ръката на моя помощник отидох с капитана на правосъдието да разпитам книжаря от площад „Кордузио“, за да науча от кого е получил ръкописите. Бил пътуващ търговец от Тоскана, който, изглежда, искал да се отърве от тях възможно най-скоро. Сега става ясно защо. Убиецът сигурно е знаел, че тези книги са тук, в Милано.
– Щом това е мотивът... Какво ще кажете? Да изследваме ли тялото?
Не беше толкова лесно да се сдобие с трупове за дисекция. Лекарят веднага разбра. Съгласи се и подаде на Леонардо скалпел, след като го загря добре на огъня.
6
На следващия ден го повикаха в двореца. Трябваше да направи портрета на Лукреция Кривели – настоящата любовница на херцога. Това означаваше поредно прекъсване на работата върху „Тайната вечеря“, затова откликна неохотно. Предположи, че Чечилия Галерани ще спре да го поздравява, а и в двореца срещна яростния поглед на херцогинята. Женските войни го плашеха повече от мъжките, защото никога не знаеше откъде ще дойде ударът.
Щом остана сам в една стая с мона Лукреция, тутакси започна да рисува. По едно време чу вик от съседната стая. Беше Беатриче д’Есте, която крещеше: „Изгони я от тук веднага! Или аз, или тя!“. Стори му се, че това бяха приблизително думите ѝ.
През това време Лукреция седеше мълчалива и унесена. В очите ѝ сияеше зле прикрит в недоловима гънка на устните блясъкът на триумфа. Когато бе нарисувал портрета на Чечилия, съпругата на херцога още не беше в Милано. А щом тя дойде в двореца, Чечилия се отдръпна, без да се съпротивлява. Двете с Беатриче даже станаха приятелки. Но се усещаше, че този път, между Беатриче д’Есте и Лукреция Кривели, нямаше да се случи същото.
Леонардо смяташе Чечилия Галерани за по-възвишена от всяка друга жена, включително и от херцогинята, от която дори беше по-елегантна в своята обикновеност и заради онзи неин строг и добър вкус, от който всеки художник би могъл да научи много.
Рисуваше набързо. След като привърши, каза, че ще се погрижи да нанесе скицата на ореховата дъска в работилницата си, без да се нуждае от модела. Щеше да поработи няколко дни и да се върне с готовия портрет. Сбогува се. Излезе от двореца с голямата си папка под мишница и реши да отиде при монаха математик в „Сан Франческо Гранде“.
Отново брат Амедео го придружи до килията на Лука Пачоли. Когато влезе, Леонардо бе посрещнат сърдечно от францисканеца, като че ли се познаваха от цяла вечност. Веднага щом пристъпи вътре, забеляза, че венецианската картина – портрета на монаха – вече я няма.
– В Урбино ли я изпратихте? – попита той, сочейки празното място на бюрото.