Колкото повече гледам това събиране, толкова по-малко разбирам.
Еврика! Ето решението: спри да се опитваш да го разбереш.
Математиката може да накара и най-разумния човек да полудее.
7
Беше предопределено да доведе докрай „Тайната вечеря“.
Стана така, че забременяха и двете – и Беатриче д’Есте, и Лукреция Кривели. Но Беатриче издъхна при раждането на мъртвородения си син в нощта между 2 и 3 януари 1497-а. Заради раждането, ала се говореше, че и от мъка. След нея останаха да живеят двете ѝ момчета, на четири и три години – Масимилиано и Франческо. Детето на Лукреция се роди през март, казваше се Джампаоло и беше много хубаво бебе. Но Мавъра се измъчваше от чувство за вина. Съпругата му бе пог ребана в „Санта Мария деле Грацие“ и сега херцогът искаше бързо да приключат работите в църквата на доминиканците. Често ходеше да се моли на гроба на Беатриче и два пъти в седмицата оставаше да обядва с монасите. Беше настоял Леонардо да побърза с фреската, за да може трапезарията скоро да бъде достъпна за всички. Затова художникът изпрати помощниците си да довършват стаите в апартамента на херцога, като използват за основа неговите рисунки. Ботанически алегории, изобразени в центъра на черницата, на латински morus, които възхваляваха внушителното дърво на Мавъра. Така Леонардо можеше да се отдаде тялом и духом на „Тайната вечеря“.
Същевременно, ако трябва да сме честни, довършваше и илюстрациите за книгата на Лука Пачоли и намери най-доброто решение за справяне с многостените, очертавайки ги така, че погледът да възприема и триизмерността, и всеки ръб поотделно, като изобрази празни и отворени линейни построения – синтез между двете твърди тела от дърво и от кристал във венецианския портрет на монаха. Лука Пачоли сметна решението за гениално и му се отплати с уроци за изчисляване на корени и за повърхнината на различни геометрични фигури, с други думи, за това как се получава лицето на всяка фигура. Посвети го също така в тайните на божествената пропорция: пет пъти корен от пет минус пет, златно сечение от десет. Тя беше свързана с циф рата пет. Всъщност в петоъгълника представляваше страната, отнасяща се към диагонала, а в десетоъгълника – страната, отнасяща се към радиуса на окръжността, в която бе вписан. За монаха първичният атом на квинтесенцията, за която говореше Платон, беше този, който я изобразяваше в додекаедъра и в неговите дванайсет петоъгълни стени.
Математиката се бе превърнала в новата му страст, понякога прекарваше цяла нощ в опити да разбере нерешимата задача за повърхнината на кръга. Той беше такъв – думата „невъзможно“ го дразнеше, караше го да се измъчва, подтикваше го да се стреми да я изтрие завинаги от речника на хората. Не можеше да бъде „невъзможно“ да се изработи кон от бронз с височина дванайсет лакътя, да се рисуват фрески с маслени бои, да се изчисли повърхнината на квадрат, човек да полети. И смяташе това за своя най-голям недостатък – че „възможното“ не го привличаше, ето защо най-често го възлагаше на помощниците си. Ако дадена дейност не беше предизвикателство, отворена към невъзможното, той не я считаше за своя работа.
В началото на лятото през тази година голямата фреска с мазни темперни бои беше завършена.
На политическата сцена не се бе случило почти нищо ново. Папа Борджия беше отлъчил Савонарола, който дори във Флоренция бе все по-обкръжен от врагове, както се и очакваше. През юни един от синовете на папата, херцогът на Гандия, беше убит в Рим, ако се вярваше на слуховете, от другия му син, Чезаре Борджия. Що се отнася до престъплението в „Сан Франческо Гранде“, изглежда, то вече бе потънало в забвение, като изключим една странна случка в края на миналата година: някой бе претърсил килията на убития. Монасите отново я бяха намерили в пълно безредие. Може би убиецът не беше отнесъл в деня на убийството всичко, което бе търсил, и сега се бе върнал на мястото на престъплението? Или някой друг се беше промъкнал тайно в манастира с надеждата да открие нещо, дето обаче не беше там? След тази случка брат Лука бе помолил да бъде преместен и вече не живееше в „Сан Франческо Гранде“. Сансеверино не пощади сили, за да му бъде предоставен апартамент в Корте Векия. Сега монахът и Леонардо се виждаха много често.
И тъй, в началото на лятото художникът беше наредил най-после да махнат скелетата от трапезарията на „Санта Мария деле Грацие“. Първите, които щяха да видят творбата му, бяха Мавъра, абатът на манас тира и най-високопоставените придворни. Но херцогът остана за кратко. След смъртта на Беатриче сякаш вече не беше същият. Той вдигна поглед и видя там горе една оживена сцена, изпълнена с хора: в средата седеше Исус, апостолите бяха на групи по трима – шест от дясната му страна и шест от лявата. Спасителят на света току-що им беше казал, че един от тях ще го предаде, и те бяха неспокойни и угрижени. Мавъра се удиви от идеята за изобразяване на главите, които се разстилаха в творбата така, както се разпростират концентричните кръгове, образувани от камък, хвърлен в блато. Вгледа се в линията на ръцете, приличащи на прибой и вълни, които сякаш се сливаха и се движеха обратно към центъра. Петър, наклонил се към Йоан, „ученика, когото Иисус обичаше“, му шепнеше да попита Христос за кого говори. „Онзи е, комуто Аз натопя залък и подам“, отговаря Месията в Евангелие от Йоан. Ръката на Исус всеки момент ще приближи блюдото към Юда. Ръката на Юда се протяга, за да го вземе. Вълни. Прибой. Водовъртежи. Херцогът не видя нищо друго. Припомни си как веднъж Леонардо му бе говорил за бурното движение на водите, но той го беше слушал разсеяно. Погледът му се премрежи, сцената се замъгли, главите и ръцете сякаш започнаха да се извиват във вихрушка от повърхностни и подземни течения...