След това посети най-прославения артист във Венеция в момента, Джовани Белини, в работилницата му – огромен склад, пълен с ученици и работници. Докато разговаряше с възрастния художник, стигна до заключението, че във Венеция бе нужно нещо съвсем различно от неговата малка работилница: тук клиентите, духовници или светски лица, изискваха бързина на изпълнението и точност на доставките; неговият маниакален перфекционизъм и вече пословичната му бавност нямаше да намерят плодородна почва. Той не беше пригоден за Венеция. Никога не би могъл да свикне с нейния ритъм, с безмилостната ѝ жизненост.
– Няма по-красив и жесток град на света – поправи се веднага.
Онова, което най-много го измъчваше, беше статуята на Колеони близо до печатницата на най-популярния венециански издател, Алдо Мануцио, направена от Верокио, който бе дошъл да умре във Венеция преди дванайсет години.
Конната статуя на кондотиера Бартоломео Колеони, издигната от неговия стар флорентински учител на „Кампо Сан Дзаниполо“, беше творбата, която той се бе заел да надмине със своя паметник на Франческо Сфорца на кон в Милано: едно пропуснато предизвикателство, все още изгарящо го отвътре. Учениците са длъжни да надминат учителите си – това е задължение, което те негласно поемат към своите преподаватели, чиято слава, както е известно, бива удвоявана от добрите ученици. Тази статуя му тежеше на съвестта като строг бащин укор.
Но не заради всички тези събития или заради срещите през последния месец трябваше да си отиде. Имаше по-дълбока причина, която обаче в никакъв случай не можеше да разкрие пред монаха.
– Труден град е, естествено – отговори францисканецът. – Това е република, ръководена от затворена и малобройна, ала интелигентна олигархия. Не е същото като да се ползваш от закрилата на владетел, дето или го има, или го няма, но ако го има, ти гарантира почтен и стабилен живот. Тук трябва да се бориш ден за ден, да си проправяш път сред безмилостна конкуренция, да се срещаш с добре приетите хора, да създаваш правилните приятелства и никога да не се смяташ за успял, защото винаги има някой нов артист в творчески възход, който може да заеме мястото ти. Това обаче е стимул никога да не се успокояваш, а постоянно да надминаваш себе си.
– Да, в работилницата на Белини видях един художник, който твори повече от четиресет години и неизменно е на гребена на вълната – отвърна Леонардо. – Тайната му, изглежда, се състои именно в способността да се усъвършенства непрестанно. Усвоил е Пиеро и Антонело, работил е с Мантеня, който се е оженил за неговата сестра, а сега изучава съвременните методи. Говорих с него и той веднага ми изпрати един свой млад ученик, някой си Цорци да Кастелфранко, за да се осведоми за моя метод на работа. Луд младеж...
Цорци, или Джорджо, или Джорджоне, както го наричаха приятелите му заради неговите огромни размери, беше висок и меланхоличен младеж с широки рамене, дълбок и тъжен поглед, пророкуващ беди и нещастия. Разказваше на Леонардо за проповедите в Тревизо и в Кастелфранко, откъдето произхождаше, на невъобразимо песимистично настроен философ и астролог от Ирпиния, Джован Батиста Абиозо, който беше разтълкувал неизбежното астрално съединение на Сатурн, Юпитер и Марс в Рак, предвидено за периода между 1503 и 1504 година, като ясен сигнал за предстоящото идване на Антихриста. Говори му и за наближаващия потоп през 1524-та. Това бяха знаците за настъпването на епохата на ислямската експанзия, която щеше да продължи няколко века, съпътствана от моралния упадък на християнството. Вече бяха налице признаците, че Антихристът щеше да се въплъти в лоното на християнския Рим: установяването на неопаганизма с папа Борджия в сърцето на Християнския свят, изгарянето на Савонарола във Флоренция и неосъществената реформа на Църквата, жадувана от него, неумолимото настъпление на турците на изток, още по-кръвопролитните войни, които скоро щяха да избухнат между християнските нации. А избавлението щеше да дойде от юдаизма с идването на очаквания от юдеите Месия, което щеше да съвпадне с второто пришествие на Христос, очаквано пък от християните, с установяването на хилядолетното царство на земята, предсказано в Апокалипсис.
Леонардо го беше изслушал, погълнат от размисли. Той изобщо не вярваше в астрологията, но не можеше да отрече, че има логика в подобни пророчества, които не му изглеждаха нищо друго освен проекция и разпростиране в бъдещето на настоящи, много тревожни обстоятелства. От друга страна, този Цорци, или Джорджоне, както и да се наричаше, постепенно се беше успокоил, докато го гледаше как рисува. Страховете му лека-полека се разсеяха и Леонардо веднага долови, че е талантлив младеж, защото страдаше от дълбоки терзания, които трябваше да овладее, а рисуването, изглежда, оказваше истинско чудотворно влияние върху него. Наблюдаваше го в захлас как очертаваше нюансите между светлината и сянката върху профила на Изабела д’Есте и най-накрая доби блаженото изражение на човек, споходен от райско видение. След това говориха само за живопис и младежът си отиде удовлетворен от всичко, което бе научил за един час разговор. Вярно, че Салаи му бе откраднал кесийката, ала, за щастие, тя беше празна и Леонардо веднага го изпрати да му я върне.