Щом чуха това име, колебаещи се дали да се прек ръстят, двамата посетители се обърнаха към библиотекаря, който ги бе довел и стоеше прав до вратата на килията. Но той почти не се беше смутил. Очевидно не всички монаси в „Сан Марко“ бяха суеверни като послушника, съпроводил ги до библиотеката.
– Брат Сакраморо – продължи старецът – побесня, когато разбра за кражбата. Това бяха византийски ръкописи на гръцки език, най-вероятно много ценни или към които той бе силно привързан. Ядоса се на мен. Случи се веднага след изгонването на фамилията Медичи и тук беше настанал смут. Проповедите на монаха от Ферара разпалваха града, той дори бе изпратен да води преговори за Републиката с краля на Франция. Аз не бях в библиотеката, когато е била извършена кражбата, там беше един събрат, който е бил бит, съблечен и завързан...
– Съблечен? – възкликна Леонардо. – И защо?
– Трябва да попитате крадеца. И така, аз и злочестият ми събрат бяхме незабавно отстранени от библиотеката.
И двамата си помислиха едно и също: крадецът е излязъл от манастира, облечен като калугер, и по всяка вероятност това е бил убиецът на Пиерлеони от Римини. Поговориха си още малко, но не узнаха нищо важно, освен че брат Анселмо почиташе паметта на Савонарола, когото смяташе за светец, и беше убеден, че скоро Божието наказание ще се стовари върху Флоренция, върху цяла Италия, върху папа Борджия и върху неговите потомци и че що се отнасяше до него, той се надяваше единствено да умре преди това.
През следващите месеци Леонардо и брат Лука не се виждаха толкова редовно. Математикът беше започнал да се подготвя и да изнася лекции и често трябваше да ходи в Болоня, както изискваше новата му длъжност. Леонардо се зае с една картина на света Анна вместо с „Успение Богородично“. Причините да промени решението си бяха много. Микеланджело се върна във Флоренция и веднага щом пристигна, прие предизвикателството да работи върху „гиганта“, както всички наричаха огромния мраморен блок, висок, тесен, не особено качествен материал, от който никой артист не искаше да прави скулптура за Синьорията, но от който той щеше да извае статуя на Давид – символ на възродената Република. Предпочете света Анна и защото в Деня на майката на Мария, 26 юли, флорентинците празнуваха прогонването преди повече от век и половина на тиранина – атинския херцог Готие дьо Бриен, който се беше установил в града като пожизнен господар. Празник, отново почитан и изпълнен с нови символни значения след пропъждането на фамилията Медичи.
Ако в „Сантисима Анунциата“ не я искаха, щеше да продаде картината си „Света Анна“ на Синьорията, която сега сякаш се бе пробудила и бе възвърнала страстта си към изкуството, откакто се разчуха вестите за победите на сина на папата, херцог Валентино, или Чезаре Борджия, който около територията на Флоренция, град подир град, бе превзел цяла Романя: Имола и Форли, Пезаро, Римини, а с помощта на баща си – Чезена, Фано и Сенигалия, като беше обсадил дори Фаенца. След това се получиха сведения, че Пиеро деи Медичи, детронираният син на Лоренцо Великолепни, се бе съюзил с него и го увещаваше да тръгнат към Флоренция. Ужасът от евентуално завръщане на Медичите – ето какво подтикваше сега Републиката да си съперничи с тях в меценатството.
Неговата „Света Анна“ трябваше да бъде въплъщение на енергията, опит за динамизъм в композицията на телата. Беше намислил първа версия, в която Мария, седнала на коленете на майка си, държи в обятията си Исус, който се протяга към Йоан Кръстител вдясно. След това се бе насочил към едно различно алегорично значение на изображението и беше заместил Йоан Кръстител с жертвено агне, символ на страданието: Дева Мария, седнала в скута на майка си, символ на Църквата, като двете тела щяха да бъдат слети в едно, Богородица протяга ръце, за да задържи сина си, който ѝ се изплъзва и на свой ред протяга ръце към агнето, което сякаш иска да яхне. Алегорията се състоеше в това, че Христос прегръща съдбата си на жертва, докато майка му, покровителствена като всяка майка, се опитва да го върне в скута си, в скута на майката на всички майки на света, тъй като скутовете на двете жени щяха да бъдат наслоени един върху друг като една-единствена утроба. На заден план щеше да прозира пулсиращият живот на душата на света, планини, които избледняват в далечината, голяма река, чието течение си проправя път през скалите, перспективата на цветовете, която му позволяваше да придаде дълбочина, без да е необходимо да изобразява архитектурните пространства, създадени от човека, така че да разположи святата сцена в самото сърце на жизнеността на природата, микрокосмоса в макрокосмоса, човешкия живот в необятните и загадъчни простори на Вселената.