Беше готова само подготвителната рисунка, когато монасите решиха да отворят достъпа до неговата „Света Анна“ за обществеността и тълпа хора на всякаква възраст и от всички слоеве се стече към базиликата, за да предвкуси насладата от шедьовъра, който щеше да сътвори Леонардо. Опашката се виеше чак до площада. Света Анна, моли се за нас. Света Анна, закриляй в тези мрачни времена Църквата, на която си символ. Майко на майките, спаси всички майки по света. Бди над вечната тайна на бягството на сина и неговата жертва. Света Анна, след прогонването на атинския херцог закриляй Флоренция от потисничеството на други тирани. Защитавай винаги града ни от глада на неговите врагове.
Всеки беше подтикнат да се моли по свой начин при вида на такава красота. После някои разказаха, че „Света Анна“ на Леонардо бе чула молитвите им. Други – че света Анна ги е избавила от големи опасности. Трети, които бяха болни, твърдяха, че света Анна ги е изцерила. И противно на обичайното, даже най-скептичните и най-циничните, с каквито Флоренция изобилстваше, бяха склонни да вярват в истинността на тези слухове. Дори невярващите и апокалиптично настроените последователи на Савонарола. Сега във Флоренция бяха Микеланджело и Леонардо и всички отново повярваха в чудесата на красотата, както преди.
12
Но възлагането на надежди на Републиката се оказа неоснователно.
Републиката вече нямаше пари. Харчеше безразсъдно, за да си купи защитата и благоволението на европейските владетели, на краля на Франция и на германския император, както и за войната срещу Пиза и другите градове, които се бунтуваха, следвайки нейния пример.
Флорентинците само протестираха срещу налозите и колкото по-богати бяха, толкова повече протестираха, най-вече срещу прогресивния десятък, невиждан дотогава данък, пропорционален на доходите – нещо нечувано, не се вземаше от всички еднаква част от печалбата, степента на облагане растеше с увеличаването на богатството.
Ако трябва да сме честни, на Леонардо не му се струваше съвсем несправедливо, че колкото повече печелеше човек от сделките на Републиката или от нейните войни, толкова повече трябваше да внася, за да ги подпомага, но се въздържаше да споделя мнението си с големците, които се оплакваха. Само веднъж, когато Пиеро Гуичардини, подкрепящ единната ставка, му бе казал, че е в интерес на държавата да опази богатството на богатите, Леонардо му отговори: „А още повече в неин интерес е да не доведе до просешка тояга мнозинството от гражданите, които не са богати“.
За кражбата на старинните ръкописи от Мистра не научиха нищо повече, разследването бе в пълен застой и нямаше никакъв напредък. Леонардо беше разбрал веднага, че разговорите за манастира „Сан Марко“ и времето на Савонарола бяха станали почти невъзможни. Неговите събеседници, независимо дали бяха ревностни привърженици, или антиклерикални противници на Савонарола, винаги сменяха темата, когато той се опитваше да ги накара да говорят по този въпрос. Флоренция сякаш искаше да изтрие доминиканския монах от своята историческа памет. И успяваше да го направи.
Междувременно се вдигна голям шум около новината за третия брак на Лукреция Борджия, сестра на Валентино, чийто не толкова благочестив баща, платил безбожна сума, поискана от Ерколе д’Есте като зестра, я беше дал за жена на наследника на Ерколе – Алфонсо, брат на маркизата на Мантуа, който, рано или късно, щеше да стане херцог на Ферара. По този начин бащата бе осигурил на твърде висока цена мира на север от големите територии, които синът му Чезаре завладяваше с негова подкрепа в Централна Италия – между Адриатическо море и Апенините, от Романя до Марка.
Сестра му, която вече бе станала жителка на Мантуа със съпруг от Ферара, междувременно не се отказваше.
През Страстната седмица тази година във Флоренция дойде един теолог от Ордена на кармелитите, за да изнася проповеди. Това беше главният викарий на Ордена, брат Пиетро да Новелара, довереник на маркизата на Мантуа. Той бе отишъл при Леонардо в базиликата „Сантисима Анунциата“, за да му предаде молбата на Изабела д’Есте да ѝ изпрати друга скица на нейния портрет, защото съпругът ѝ беше подарил незнайно на кого рисунката, която художникът ѝ бе оставил в Мантуа. Освен това маркизата искаше за своето ателие и картина на свободна тема или поне някоя Мадона, по негов избор. В базиликата раболепният свещеник видя да рисуват само Салаи и Болтрафио, докато Леонардо седеше в друга стая и четеше записките си за книгата на Савасорда.