– Да, един, много млад.
Искаше веднага да се отправи към библиотеката. Затова отиде да повика Салаи, за да оставят конете в херцогските конюшни, изпрати момчето да се заеме с настаняването и тутакси слезе във вътрешния двор, размахвайки с триумфален вид пропуска си под носа на охраната.
Мъжът огледа внимателно листа, за да разпознае подписа, и след това каза:
– Не се плашете, когато влезете. Вътре ще видите още един посетител, който е в библиотеката от три часа и изглежда, няма никакво желание да излиза.
Отвори му вратата и Леонардо се озова в просторно помещение, пълно с лавици с книги. Отдясно имаше врати, наредени една до друга, в средата – маса, осветена от мъждивата светлина, която проникваше през прозорците. В дъното зърна непознатия, който на пръв поглед му заприлича на ястреб.
Побиха го тръпки, когато охраняващият затвори вратата зад него.
15
Беше облечен в черно. Имаше къса черна коса, изпито голобрадо лице, пронизващи очи, които издаваха будна мисъл и които се вгледаха в него, както той обикновено се взираше в повърхността на Арно, когато искаше да си представи дълбините на реката. Мъжът, когото завари в библиотеката, погълнат допреди минута от книгите, наредени по стените, бе с петнайсетина години по-млад от него и не се обличаше като французин, изобщо нямаше вид на човек от свитата на Валентино: вероятно беше от Урбино или посланик на някой от близките тоскански градове. Щом го чу да влиза, непоз натият тръгна към него, минавайки между две редици лавици в топлата светлина на летния следобед, която проникваше през прозорците.
– Вие сте маестро Леонардо, познавам ви – каза той. – А моето име е Николо. Николо Макиавели, на вашите услуги. Аз също съм от Флоренция, ала за разлика от вас съм тук заради родината си.
Леонардо долови едва забележимата неприязън и тънкия упрек в тази фраза.
– Същата родина, на която и аз съм син, макар и незаконороден – отговори студено.
– Разбира се, за нас би било изгодно, ако можем да се възползваме в това трудно положение от вашите услуги, след като сте толкова близък с херцог Борджия, че сигурно сте по-запознат с неговите тайни цели по отношение на нашия град. Но нека да помисля... Да, естествено, всичко е ясно. Фамилията Сфорца беше близка с Медичите, като бяхте в Милано при Лудовико Мавъра, а сега, когато фамилията Медичи иска отново да се върне във Флоренция с помощта на Валентино, вие съвсем случайно сте тук и работите за него. Винаги сте били човек на Медичите, в момента сте и на Пиеро, както бяхте на Лоренцо Великолепни. Правилно ли съм разбрал?
– Баща ми работеше за тях – отвърна Леонардо.
– Баща ви?
– Нотариусът сер Пиеро ди Антонио да Винчи.
– Сигурен ли сте, че ви е баща? – попита подигравателно и безочливо флорентинският посланик. – Защото, изключая вас, започна да се сдобива с деца вече прехвърлил петдесетте и след като погреба две млади съпруги, се носят слухове, че е успял да го постигне само с помощта на силни отвари от мандрагора, ако ме разбирате...
– Сигурен съм, че съм негов син, както вие сте сигурен, че сте син на вашия баща – промърмори Леонардо, засегнат за втори път от злорадството на мъжа срещу него.
Не му харесваше, поне на пръв поглед, този пос ланик на Флорентинската република при Валентино, безсрамен и злоезичен като всички флорентинци. Но трябваше да признае острата проницателност и живия му ум. Както впрочем на повечето флорентинци.
– Във всеки случай вие явно се чувствате спокоен само с владетелите, нали така? – продължи Макиавели.
– Смилете се. Може би е заради това, че откакто съм роден, търся баща, понеже моят... Няма значение, че бащинските фигури, чието благоволение диря, почти винаги са по-млади от мен.