Отправиха се към един таен ъгъл в последното от четирите помещения на библиотеката. Там Леонардо го видя отново и дъхът му секна, сякаш току-що беше пристигнал на дългоочаквана среща, сякаш винаги бе знаел, че рано или късно, щеше да го види пак: на стената беше окачен портретът на Лука Пачоли, който той познаваше много добре, с младия Гонзага, дървения додекаедър и кристалния икосаедър. Значи, ето кое било крайното му местоназначение. Какво ли правеше тук? Спомни си, че неговият приятел математик му бе казал, че написаното върху черната дъска представлява „почти неразгадаем шифър от числа за защита на свръхтайна информация и обекти“. Под портрета имаше етажерка с два рафта, върху които бяха наредени петнайсетина тома по математика, перспектива и архитектура. Веднага измъкна труда на Архимед и го отвори: произхождаше от Борго Сансеполкро. Помисли си, че вероятно е принадлежал на Пиеро дела Франческа.
– А сега гледайте много внимателно – каза секретарят на Републиката.
Махна от рафта под портрета всички книги и ги сложи на пода. После му показа отзад един странен механизъм от метални плочи и каменни кубчета за мозайка с формата на икосаедър, прикрепен към стената с една от осемте си триъгълни стени. Всичките осемнайсет квадратни стени бяха номерирани с цифри от нула до девет.
– Разгледах го подробно – каза Макиавели. – Според мен това е катинар с изключително сложна комбинация и твърде труден за отваряне. Има осем триъгълника, които са неподвижни, и три осмоъгълника с квадратни стени на ширина, дължина и височина, които могат да се въртят около центъра си, образувайки постоянно нови цифрови комбинации. Ако се разгадае правилната серия от числа, би трябвало механизмът да се деблокира и мисля, че в тази стена ще се отвори таен проход.
– И какво смятате, че се крие зад стената?
– Според мен покойният баща на херцога на Урбино, голям колекционер, събрал тези ценни книги, е изградил тайна библиотека за най-важните от тях – отговори дипломатът. – Вярно е, че тук очевидно има всичко, но и няма нищо, което не може да се намери на друго място. Предполагам, че единствените ръкописни екземпляри от творби, които навсякъде другаде са загубени, са били скрити. Не забравяйте, че библиотеката на Федерико е смятана за единствената в Италия, която би могла да се конкурира с тази на Лоренцо Великолепни. Къде са изчезнали византийските трудове по философия и математика? Мисля, че комбинацията за деблокиране на това приспособление е недостъпна, макар че ключът вероятно се крие в тази картина.
Леонардо не изчака покана, наведе се над механизма и започна да разглежда осмоъгълниците с номерирани квадрати. После извади тефтерчето със записките си и въглена. Няколко от осемнайсетте числа очевидно се повтаряха: цифрите от нула до пет присъстваха по два пъти, тоест това бяха общо дванайсет числа, три пъти се срещаше шест и само по веднъж ги имаше трите цифри от седем до девет. Записа си всичко.
– Мъжът от тази картина е много, много скъп мой приятел, францискански математик – отбеляза той. – Казва се Лука Пачоли.
– Познавам го по име и по физиономия, но не и лично – отвърна Макиавели. – Ако ключът към енигмата е математиката, имам смътното усещане, че никога няма да успея да я разгадая.
– Аз още по-малко – отсече Леонардо.
Ала вече си мислеше за онзи странен сбор върху черната дъска, за магическите квадрати, за осмата теорема в тринайсетата книга от „Елементи“ на Евклид, за формулите на икосаедъра. Искаше час по-скоро да се върне в стаята си, за да се захване за работа.
– Най-добре е да се потърси занаятчията, който е измайсторил механизма – подхвърли Макиавели.
– Чудесна идея! – възкликна Леонардо.
– Утре ще се заема с това – заяви флорентинският посланик.
– Какво ще кажете да се видим утре в ранния следобед?
– Елате при мен. Отседнал съм тук, отсреща, зад църквата „Сан Доменико“, в модерна сграда с портик в гръцки стил.
След това му начерта скица как да стигне до там.
Излишно бе да си казва да не го прави: Леонардо прекара вечерта в напразни опити да дешифрира загадката. Беше сигурен, че държи в ръцете си всички елементи, за да успее да го стори, които би трябвало да се крият в портрета на неговия приятел францисканец: икосаедърът бе крайъгълният камък, теоремата на Евклид – отправната точка, а мистериозните цифри, сборувани на черната дъска пред монаха, трябваше да съдържат едновременно решението на математическата задача и комбинацията за деблокиране на механизма. Ако разбереше смисъла на този сбор, беше сигурен, че ще открие и серията от числа, необходима за проникване в тайния проход, и ще има достъп до изгубените книги. Сега съсредоточаваше вниманието си ту върху математическата задача, съотношението между корените от три и от две, ту върху магическите квадрати, но не стигна до никакво задоволително заключение. Рано сутринта заспа изтощен върху листовете със записки.