На 1 февруари бяха в Пиенца – съвършения град, създаден от папата с неосъществения кръстоносен поход, Пий II, и кръстен на него, проектиран от Роселино да Сетиняно и разположен близо до селцето Корсиняно, където е роден понтификът. Когато бащата на Валентино още бил заместник-канцлер на Църквата, именно папата от Сиена му подарил двореца, който сега Чезаре Борджия използваше като главна квартира в очакване на капитулацията на Сиена. Художникът се разхождаше съвсем сам в околностите на малкото селце, потънало в омайната природа на тосканските хълмове, напомнящи му за дома, когато забеляза, че е следван от минувач, облечен като вестоносец, който се прокашля шумно, за да привлече вниманието му. Леонардо се обърна, но мъжът не продума и го задмина, пускайки в краката му едно запечатано писмо. Художникът тутакси го вдигна и го отвори. Беше карта, начертана с приблизителна точност, изобразяваща пътя от Пиенца по протежението на крайбрежната равнина Марема до абатството „Сан Галгано“.
Това бе обичайната покана от обичайния флорентински кондотиер.
Рано на следващия ден замина със Салаи, който тръгна с голяма неохота. Привечер стигна до отшелническата обител Монтесиепи, където легендарният светец от Киуздино от XII век, слагайки край на живота си на воин, който му бил отреден, забил като по чудо сабята си в камъка, образувайки по този начин кръст. Видяха се точно на това място за молитви до вече почернялата сабя, все още забита в твърдата скала, около която бе построена кръгла капела, наричана Ротондата.
– Трябва да напуснеш Валентино и незабавно да се върнеш във Флоренция – каза кондотиерът. – Вече не сме съюзници.
Беше се досетил, знаеше го, очакваше се. Кондотиерът бе син на Клариче Орсини и се бе оженил за Алфонсина Орсини – много далечни роднини от безбройните разклонения на фамилията Орсини, които заедно с фамилията Колона спореха за властта в Рим. А сега, след убийството на Паоло и Франческо Орсини, бяха срещу Борджия. Тяхното време бе изтекло.
– Аз, естествено, съм на страната на Орсини и на французите – продължи кондотиерът. – Ако Медичите се върнат във Флоренция, ще се съюзят с династията Валоа-Орлеан. Сега в Южна Италия дебаркираха испанците, за да се сражават за Неапол с френския крал. А Борджиите са испанци и ще видиш, че скоро ще предадат крал Луи. Трябва да си вървиш. Аз отивам на юг, за да се бия за французите. Кралят ме избра за управител на Касино.
Леонардо кимна утвърдително: щеше да се подчини, както винаги.
– Що се отнася до мисията, която ми възложихте във Венеция в дома на вашия брат, най-накрая я изпълних – каза той.
Извади от кожената си чанта книгата De legibus на Гемист Плитон и му я даде. Слисаният кондотиер грабна ръкописа и започна жадно да го разлиства.
– Как успя?
– Беше в Урбино.
Мъжът взе една факла от стената на капелата и излезе навън. Постави книгата върху огромна канара на изхода на Ротондата. Запали я. Двамата наблюдаваха пламъка, който обхващаше страниците и ги превръщаше във въглен. Така Леонардо най-накрая разбра на чия страна по отношение на неоплатоническото формирование е бил през всичките тези години, без да го осъзнава. На правилната, каза си, макар и не на печелившата. Поне засега.
18
Когато се върна във Флоренция, брат Лука го посрещна сърдечно в „Санта Кроче“ и му предаде писмо от Галерани. Беше тръгнало от Милано през 1501 година, но мона Чечилия, тъй като вече нямаше новини за тях, го бе изпратила във Венеция в манастира „Фрари“, надписано с името на францисканския математик, за да го предаде на приятеля си. Монахът го бе получил година по-късно в Болоня, където често ходеше заради своите лекции, от един венециански събрат, минаващ през града. После Леонардо беше изчезнал, затова стигна до него чак сега, с две години закъснение.
Той разказа на монаха почти всичките си приключения като част от свитата на Валентино, но не и за тайната библиотека на херцог Федерико и за приключването на неговото разследване на убийството в Милано. Каза му, че беше намерил портрета с додекаедъра и икосаедъра, и брат Лука го погледна разтревожено, или поне така му се стори. Ала Леонардо бързаше да се върне във временното си жилище и да прочете кореспонденцията, дошла от Милано. Затова прекъсна разговора, извини се, че е много изморен, взе все още запечатаното писмо и се прибра в „Сантисима Анунциата“.
Мона Чечилия пишеше, че се върнала в своя град, когато положението се нормализирало. Всъщност живеела в Каругате и рядко прескачала до Милано, защото беше майка на син от рода Сфорца и имотите ѝ там били конфискувани, но тя и съпругът ѝ живеели що-годе добре, макар и да не се ползвали съвсем с благоволението на новите френски владетели. Добавяше, че е родила четвърти син в края на септември 1500 година. Леонардо изчисли времето много пъти и стигаше все до един и същ резултат: те се срещнаха в Мантуа през януари, следователно бяха минали точно девет месеца до раждането. Ала мона Чечилия ни най-малко не загатваше, че това може да е негов син. Представяше го като дете от нейния съпруг.