Това щеше да бъде неговият голям технически принос към историята на живописта – да обедини уроците на холандците и италианците, да осъществи на стената онова, дето фламандците бяха преподавали за рисуването на дъска: нещо, което бе почти успял да постигне в Милано и щеше да го направи по-добре във Флоренция. Сблъсъкът между Милано и Флоренция, който трябваше да изобрази в Палацо Векио, сега се превръщаше в сблъсък между „Тайната вечеря“ и „Битката при Ангиари“. Но беше нужно безкрайно много време. Содерини не даваше пет пари за историята на живописта, затова Леонардо отново се натъкваше на всички трудности, с които вече се бе сблъскал преди при „Тайната вечеря“, и на едно отегчаващо вината обстоятелство: вместо посредствения Монторфано този път човекът, рисуващ на отсрещната стена една спечелена битка от флорентинците срещу Пиза, беше Микеланджело. Содерини бе решил така и беше ясно, че има слабост към Буонароти, който наред с всичко друго бе убеден републиканец.
Така неговата бавна работа отново беше проблем. Ала енкаустиката бе деликатна процедура. Трябваше да се смесят върху палитрата пигментите и лепилата с пунически восък при температура на топене, после да се разстеле воал от восък равномерно върху цялата изрисувана повърхност и да се остави да изсъхне. След няколко дни съдовете с разпалени въглища се слагаха върху скелето и се загряваха, за да се разтопи пак восъкът и да се полира. Резултатът щеше да бъде подчертаване на блясъка и оттенъците на картината. Беше направил опит със сцената на сблъсъка за знамето и се бе натъкнал на не един проблем. Беше невъзможно да поддържа постоянна температурата на съдовете с въглища и когато топлината се засилваше, восъкът и нарисуваното се разтичаха като по повърхността на свещ. Загряване и охлаждане, загряване и охлаждане – така нямаше да му стигне цяла вечност. А не можеше да си позволи грешки, защото повторната работа върху прекомерно пропита с восък стена щеше да бъде немислима.
Междувременно Микеланджело беше завършил своята подготвителна рисунка и бе започнал да идва в Залата на Великия съвет за първите огледи. Содерини пък упражняваше натиск с нарастваща дързост. Веднъж беше заплашил, че ще заведе дело срещу Леонардо за възстановяване на всички златни флорини, дето му бяха предоставени, ако не приключеше бързо възложената му работа, затова той събра спечеленото за две години, взе назаем парите, които не му достигаха, и се яви при гонфалониера, за да му ги върне. Содерини не ги прие и го помоли с по-отстъпчив тон да завърши творбата възможно най-скоро. Но чашата окончателно преля, когато няколко месеца по-късно Леонардо отиде в банката да получи месечното заплащане и му дадоха кесия, пълна с дребни монети. Това означаваше, че го смятат за „евтин художник“, което направо го вбеси.
– Закоравели скъперници, противни безумци – изкрещя той, хвърляйки кесията обратно. – Щом това е вашата Република, задръжте си я. Ще бъде цяло чудо, ако просъществува още една година.
В действителност щеше да просъществува още шест години преди окончателното завръщане на Медичите, ала тогава никой не можеше да го предвиди.
Така един ден Салаи, когато влезе в Залата на папата, завари всички други помощници да работят, но неговия учител го нямаше. Намери го в стаята му, седнал, с цяла купчина книги на пода и сандък от едната му страна, с перото в лявата ръка и лист на коленете. Редеше книгите в сандъка, като записваше първо заглавията им и тъкмо отбелязваше творбата с механизмите с череп на корицата. Щом Леонардо го видя, му посочи един лист, оставен на бюрото.
– Какво е това? – попита чиракът.
– Разрешение от Републиката да отсъствам три месеца, за да изпълня поръчка за един лейтенант на френския крал. Приготви си нещата, заминаваме.
– И къде отиваме?
– В Милано.
– За три месеца?
– Завинаги. Там имам къща и лозе. Тук не притежаваме нищо.
Преди да тръгнат, отиде да се сбогува с приятеля си, с когото заедно бяха преминали през това мъчително десетилетие. Щом чу гласа му отвън пред вратата на килията си в „Санта Кроче“, Лука Пачоли стана от пейката за коленичене, където се молеше, и му отвори. Бяха седнали един срещу друг, когато Леонардо му съобщи решението си да се върне в Милано. Не се знаеше дали пак ще се срещнат. Поговориха си за изтек лите години, за хилядите неща, които бяха споделяли, за преживените премеждия.