Станахме свидетели на слава и сеч.
Видях падението на много повече владетели през последните десет години, отколкото през останалата част от миналия век. В Италия, с изключение на Римската църква, като че ли няма нищо, което е предопределено да пребъде. Ние сме земята на нетрайното, само пресечна точка и кръстопът. Идеите и армиите, народите и кралете, тук всичко отминава бързо. Може би защото никой владетел от моето време, освен Лоренцо Великолепни и Федерико да Монтефелтро, не можеше да прозира по-далече от собствената си амбиция и никой след тях, от друга страна, не бе в състояние да подхранва толкова големи и далновидни амбиции. А ако амбицията няма крила, ако пълзи скришно и мерзко по речните камъни като червеите и змиите, всеки обект, който попадне в обсега ѝ, променя формата си, разраства се, препречва пътя ѝ.
Но ако хората можеха да летят като птиците и да виждат всичко от високо, нямаше да се настървяват като чакали на мърша, която неминуемо ще ги изложи на опасност от по-свирепи и по-силни хищници. Ако хората можеха да летят като птиците, щяха да бъдат принудени да притежават тяхната изящност, щяха да се научат да кръжат и да се реят без усилия и с невъзмутима отчужденост над нищетата на собствената си съдба.
И всички щяха да бъдат красиви като чаплите и чайките.
Живяхме във време на кипеж и след това го захвърлихме. Видях как всичко, даже аз самият, бяга към една-единствена разруха. Търсихме свобода и после още свобода, докато не станахме толкова свободни, че дори я пилеем. Понякога си казвам, за да придам смисъл на всички тези събития, че вероятно през последния век произведохме прекалено много красота по тези земи: и сега, ако искаме да създаваме още, ако искаме да започнем отначало, сме длъжни най-напред да се самоунищожим.
Аз самият още веднъж се провалих при поредното изпитание.
Както винаги, бягам от своите неуспешни опити.
В Милано отново ще видя мона Чечилия, ще се запозная с последната ѝ рожба. Дали съм съпричина за появяването ѝ? Надявам се, че е шедьовър. Поне един... Не доведох докрай повечето от нещата, които започнах. А творбите, които завърших, така и не ме удовлетворяват. Навярно трябваше само да напиша „ Голямата книга на моите въпроси “. Това е единственото имущество, правещо ме действително богат, моето единствено неотчуждаемо съкровище. И всичко, което съм нарисувал, всъщност е само постановка на безкрайните ми въпросителни. Истината, откровението за мен е камък, който пада в блато и предизвиква загадъчни концентрични вълни, с една дузина свидетели, питащи се слисани: кой, кога, къде? Експлозия от въпроси. Или портретите, които не се знае дали те гледат, или не те гледат, докато ти ги гледаш, с онова тяхно нерешително изражение, сякаш се опитват да дешифрират пейзажа зад гърба ти, за да разберат какъв си и на кой макрокосмос си загадъчната хармонична опаковка...
Рано или късно, ще бъде добре наистина да направя опис на въпросите си.
Защото всъщност в това е въпросът: потомците ще си спомнят ли за мен? Ако да, с какво ще ме запомнят? С моите странни машини, които никой никога не е използвал и не е известно как функционират? С фреските, дето се рушат? С няколко портрета на любовници на херцози или с някоя Мадона, поверена на моите помощници и пооправена от мен тук-там по-скоро заради човещината ми на учител, отколкото заради скрупулите ми на художник? Или с моите анатомични рисунки, които не може да бъдат отпечатани и следователно публикувани? Не, това не е най-автентичното ми наследство. Онова, което наистина ви оставям, в живописта или на хартия, са моите въпроси. Най-хубавото, което имам да ви дам, най-ценното...
Как птиците успяват да се задържат във въздуха?
По силата на какъв математически закон го правят и доколко е подобен на този, който Архимед е открил за телата, които, ако са потопени във вода, не потъват?
И защо небето е синьо?
Защо е синьо морето?
Защо колкото по-далечни са планините, толкова повече изглежда, че те също се обагрят в синьо?
От какво е направен въздухът?
Как се движи вятърът?
Как окото обработва светлината?
Какво точно представлява и как се произвежда гърмежът, който издава оръдието при стрелба?
Само това мога да ви оставя и както изглежда, никой друг не може. Никога не съм срещал човек по мое време, който да си задава толкова много въпроси, и тъкмо тези, тъкмо моите въпроси.