Без да му отговори, абат Симон изтича към подземието. Нямаше насилие. Всичко стоеше на мястото си, здраво и непокътнато. И каменните зидове, и плочите на пода, и яката дъбова врата. Вратата беше отворена отвън, с ключ. Пазачът или сам бе я отключил, или пък беше съучастник на похитителите. Детето не би могло да се измъкне само. Съществуваше заговор — добре скроен, добре изпълнен.
Цял час трая разпитът на монасите, слугите и войниците от подземията. И накрая нещо като че ли се поизясни. Вратарят си припомни, че рано заранта, тъкмо след като бе отворил главната порта, същият пазач излизал от манастира на една каруца, натоварена с винена бъчва. Били двама: войникът и един от слугите. Когато го потърсиха, оказа се, че и слугата е изчезнал.
Вратарят се кълнеше, че в колата не е имало никой друг, ни дете, ни коте дори.
— А в бъчвата? — досети се брат Франсоа. Запитаният преглътна мъчително.
— Как така човек в бъчва? Беше пълна с вино.
— Отгде знаеш, че е била пълна?
Нещастникът се изпоти. Но пред суровия поглед на инквизитора трябваше да признае:
— Опитах го. Наляха ми едно канче.
— Идиот! — изруга го невъздържано абатът. — Та тя е била с три дъна: отпред виното, отзад момчето.
И след като нареди да му ударят сто камшика, възседна коня и препусна към замъка на Женевиев начело на дружина от петдесетина конника. Останалите войници щяха да тръгнат подире му, щом се приготвят, за да обсадят, ако се наложи, и да завземат Монгри. Дълго пътуваха през гората, водени от абат Симон, на две крачки зад когото като негова сянка яздеше Франсоа Льокок. Понякога изрядко, не устоял на изкушението, абатът се извръщаше назад, за да пришпори след това още по-ядно коня си при вида на укорително-присмехулната полуусмивка върху противното лице на бившия кардиналски камериер.
Най-сетне гората пооредя. Отпреде им светна обширна поляна, оградена отвред с дървета. В далечината, над бухналата горска зеленина, върху мрачносивата скална грамада на хълма Монгри, се надигаше вековният замък дьо Монгри.
Неволен спомен стисна устните на абата. Тук, на тая поляна, пред очите на цял Лангедок, той преживя непоносимия си позор. Тогава турнирите бяха рядко и радостно събитие. Първата вълна на албигойската война беше преминала и в състезанията на честта кавалерите даваха изблик на буйната си кръв.
Симон Еретик отново се върна назад, в миналото, на същото място, сякаш отново видя под стария дъб украсената с килими и засенчена с балдахини дървена площадка, на която седеше конт Раймонд, обкръжен от неучаствуващите в борбите благородници. И най-важното — дамите, седнали пред всички на разкошните си столчета, облечени в най-пищните си премени. А сред тях — Женевиев, по-хубава, по-желана от всякога. Херолди обявяваха със звънки фанфари и барабани началото и края на всеки двубой. В почивките свиреха музиканти, а трубадури възпяваха подвизите на някогашни рицари и съвършенството на отдавна изчезнали от този свят хубавици. Жонгльори и ваганти забавляваха простолюдието, което се притискаше до нашарената в червено и бяло ограда.
Една след друга, сред звън на желязо, предизвикателни възгласи и облаци прах, се сменяха сражаващите се двойки, а оръженосците притичваха да изправят сваления на земята свой господар, който не можеше да се надигне сам, затиснат от тежките си доспехи. Имаше ли ранени, тогава дотичваха бръснарите, за да ги превържат.
Симон дьо Клерк едва сдържаше възбудата си. Той беше силен и опитен рицар, ала важността на предстоящия бой го вълнуваше тъй, че свиваше до болка сърцето му, спираше дъха му. Устните му неволно шепнеха молитви за помощ, за закрила. Нищо, че бугрите не признаваха светиите. Изходът от днешната битка щеше да реши съдбата му, бъдещето му, цялото му щастие. Днес Женевиев дьо Монгри трябваше да изяви кому от двамата си настойчиви обожатели ще отдаде сърцето си. Ако вече не го бе отдала. Знаеха го всички, цял Лангедок.
И ето, фанфаристите обявиха новия двубой. Симон стегна поводите на жребеца си, спусна забралото на украсения с бяло перо шлем и излезе на арената. От другия край се показа съперникът му, скрит като него в желязо, с развяващо се на главата червено щраусово черо. По тях, по разноцветните пера, по пъстрите им наметки, по украсените с гербове щитове щяха да ги различават зрителите.
Двамата се изправиха пред трибуната, за да поздравят сюзерена и дамата си. Тогава Симон дьо Клерк вдигна меча си и извика дръзки: