— До смърт!
Такъв беше обичаят. Щом единият пожелае, другият няма право да откаже. Нямаше право да се меси и сюзеренът. А и кралят Филип II Август, още не бе забранил дуелите.
Тъй пламна лютата битка. Противниците се отправиха към противоположните краища на арената, оръженосците им поднесоха копията и при сигнала на тръбите двамата връхлетяха в кариер един срещу друг. Първият сблъсък излезе несполучлив. Копията им се подхлъзнаха в срещнатите устойчиви щитове. Едва успели да се разминат, те се обърнаха за нова схватка. Втурнаха се отново един срещу друг. И тогава щастието се усмихна на Симон, за да го изостави напълно след това. Той се оказа срещу слънцето. Същото слънце блестеше не само в очите му. То блесна и в излъскания му щит. И умело насочен от ръката на Симон, неговият отблясък ослепи Жан дьо Траси. Само за миг. Но миг, достатъчен за опитния боец да отправи копието си в гърдите на врага и да го срине на земята. Ако не беше поискал двубой до смърт, това щеше да значи пълна победа. И Женевиев щеше да бъде негова. За беда той самият бе предизвикал съдбата. Длъжен беше да довърши наченатото. Когато видя, че поваленият неприятел се изправя с изваден меч, Симон едва сдържа желанието си да връхлети отгоре му и да го стъпче с коня си. Ала рицарските правила не допускаха това. Длъжен беше да им се подчини. Той също скочи на земята, нападна спешен. Ударите зачаткаха по броните като желязна градушка. Дълго продължи яростната схватка, с променлив превес. И двамата се задъхваха под тежкото снаряжение. Все по-вяли ставаха нападите и ударите им — все по-неточни.
Симон вече помисли, че не му е останала сила за друг удар. Затова в него, в последния замах вложи и сетните си сили. Но премерил зле, не улучи врага си, който бе отскочил встрани, и политна в празното. Преди Симон да се опомни, съперникът му го блъсна с щита си и го повали в праха. После го затисна с коляно и отметна с меча си забралото на шлема му. Победеният не устоя пред насоченото острие, вдигна ръка за пощада. А по-добре да бе загинал тогава! Жан дьо Траси имаше право да го убие. Законите на турнира позволяваха това. Но той беше бугр — изпълни молбата му, пощади го. Само отряза бялото перо от шлема му и отиде, та го положи в нозете на Женевиев дьо Монгри. По-добре земята да се бе разтворила тогава, да го бе спасила от позора! От срама, от презрението…
Затова тъкмо тук, на същата поляна, когато Жан дьо Траси му падна в ръцете, инквизиторът Симон Еретик издигна кладата, на която омразният му враг изгоря, превърна се на пепел и дим. Само че загина така, както не бе допускал Симон дьо Клерк. Симон бе очаквал от него молби и вайкания. Това очакваше, това щеше да бъде най-сладкото му отмъщение. Ала не получи такова удовлетворение. Когато изпрати падре Франсоа да го изповяда пред смъртта, Жан дьо Траси рече: „Нямам нужда от поп! Защото няма нужда от посредник между човека и бога.“ А когато Симон дьо Клерк приближи, за да се наслади на победата си, оня го заплю, както беше вързан на кола.
И с това отрови целия му живот. Не можа да помогне нищо: ни кладата, ни пръснатата без гроб пепел на врага му, ни стотиците избити след това еретици.
С неговата смърт Симон се надяваше най-сетне сърцето му да се смири, душата му да се отпусне. А може би и още нещо — Женевиев да стане по-благосклонна. Всъщност не постигна покой. Щастието му стана още по-непостижимо. Когато я срещна отново, тя сякаш не го видя. Но той знаеше, че го е видяла. Почувствува го по мраза от нейните очи, който облъхна сърцето му. И адът в душата му се развихри още по-буйно. И злобата му към целия свят. Пропищя всичко наоколо. Ала писъците на жертвите вече нито го трогваха, нито го облекчаваха. Обхващаше го задавяща жестокост, от която той самият страдаше не по-малко от своите жертви.
Абат Симон тръсна глава да разпъди мъчителния спомен и пришпори ядно коня си. Отмина проклетото място.
Още по пътя за Монгри срещна своите съгледвачи, които му съобщиха, че владетелката на замъка отпътувала със сина си в галоп към морето.
Разбрал намеренията й, Симон Еретик препусна след нея, последван от цялата си дружина. Когато закова коня си на кея, ладията с Женевиев дьо Монгри вече излизаше в открито море.
Инквизиторът заповяда да се качат на друг кораб, за да преследват бегълката. Ала и това не му се удаде. Бе попаднал в еретическо свърталище. Още при неговата поява всички моряци и рибари се бяха разбягали, бяха се изпокрили в изби и тавани. И ако се опиташе да ги измъкне насила от там, щеше да се стигне до бой, изходът от който трудно можеше да се предвиди.
Налагаше се да стори друго, да изчака цялата войска. Тогава щеше да накара тая еретическа паплач да плати за бягството на съмишленичката си, да му плати за всичко, за цялата злоба и отчаяние, които тровеха душата му.