В плен на асасините
Слав Граматик лежеше в трюма редом с Жак Баптист. И двамата — с оковани във вериги нозе, за които висяха окачени железни топузи. Въздухът беше тежък, застоял, с мирис на мухъл и мръсотии. Наоколо шумоляха едри корабни хлебарки като неспиращ дъжд. Трополяха плъхове, които понякога притичваха и по телата им. Кожата смъдеше като залята с вряла вода от ухапванията на пълчищата дървеници. Докато Жак Баптист се окайваше през цялото време, Слав предпочиташе да мълчи. Неохотно отговаряше на безбройните въпроси, с които го обсипваше другарят му. Всъщност какъв смисъл имаше от празнословия, от вайкане? Участта на всеки, който е паднал в ноктите на инквизицията, е една и съща. И с хленч, и без хленч. Предстоеше му само едно — да устои до този миг, когато душата му щеше да съблече телесната си обвивка, за да се яви пред бога; да сдържи езика зад зъбите си, да не издаде никого, да запази в себе си всичко, което знаеше. Той не се съмняваше. Ако целяха да убият него самия, можеха да го сторят още в България. Ако държаха само да му отнемат Тайната книга, тя и без туй вече беше у тях. Явно, нужен им беше той самият, за да научат от него колкото може повече за реда на богомилската общност, за водителите й, за връзките й със западните еретици, от които папите вече години наред губеха съня си. Трябваше да мълчи. И ако му се удадеше, да избяга. Не биваше да пропусне и най-нищожната възможност. И то не заради себе си. Та какво беше той? Главно заради Тайната книга. Тя трябваше да стигне на всяка цена до тези, за които беше предназначена.
А тоя Жак Баптист, божем също така съвършен, непрекъснато бърбореше, питаше. Сякаш не го очакваше и него кладата. В уплахата беше забравил най-простото богомилско задължение — с никого освен със своя настойник да не споделя поверената му тайна. Слав го оправдаваше с това, че клетникът се бе объркал от страх. И се тревожеше само за едно — как ли ще устои на изтезанията? И тъкмо защото не беше сигурен в твърдостта му, още повече мълчеше.
Ето, чуха се тежки стъпки. През люка отгоре се надвеси грубо моряшко лице.
— Излизай!
Двамата се подчиниха мълчаливо. Поеха на ръце веригите с железните тежести и се заизкачваха по стръмната стълба. С мъка излязоха навън и задъхани се изправиха насред палубата, примигвайки от слънчевия блясък.
Корабът на Оноре Рок плаваше с пълни платна на запад. Небето искреше в синева — тъй синьо, както може да бъде само в Средиземноморието. Далеч напред по гладката повърхност на морето, тъмносиньо, натежало, се бяха разпълзели морските течения като белезникави повлякла върху полиран мрамор. А до самия кораб мраморът олекваше, изсветляваше, ставаше прозрачен като китайска коприна, под която се виждаха изоставащите назад медузи. Понякога се стрелваха тъмните гърбове на подплашени риби, малки и големи. Вълнорезът разцепваше прозрачната коприна с тих плисък и я разнищваше на бели пенести ресни.
Палубата беше приела предишния си вид. По мачти и надстройки бяха заели местата си всички махнати за примамка на еретиците икони и разпятия. Под мачтата, до дървената статуя на мадоната, беше прикрепено отново сандъчето, в което капитанът пазеше зъба от мощите на света Бригита от времето, когато още не бе преминал на служба към светата църква, а като беден пират претърсваше чуждите кораби. Отмъкнал го бе от последната търговска нава, която бе оплячкосал. Само него бе запазил за себе си. Останалата плячка бе продал и с парите бе направил седем витража на катедралата в Ним. Тъй бе откупил опрощението за седемте смъртни гряха, които бе вършил и които щеше да върши. Досега магическата мощ на благочестивия зъб беше покровителствувала и кораба, и владелеца му от всякакви беди и премеждия. Трябваше да го покровителствува и в бъдеще.
Оноре Рок стоеше на кърмата под тента пред капитанската кабина и оглеждаше морето, без да се обърне към пленниците, на които кокът предложи ежедневия обяд: парче хляб и шепа маслини. На робите освен това даваха и по един чироз, ала двамата еретици не ядяха месо, затова им беше насипал повече маслини. Трябваше да ги откарат живи до брега, пък там бог да им е на помощ!
Към кръгозора на изток отмина тежък кораб. Двуглавият орел върху платната показваше, че е ромейски. На слънцето блестяха секирите на скандинавските наемници, с които беше натъпкан. От запад се мярна венецианска галера. С гордия си ход тя сякаш искаше да потвърди за лишен път, че морето наистина принадлежи на Венеция — от Крит до Мармара, където едва сега опитваха да се закрепят генуезците.