Кой знае колко време греба така Слав, облян в пот под убийственото слънце. От умора пред очите му взеха да се превъртат огнени кръгове.
Няколко роби, от запасните, дето подменят умрелите гребци, разнесоха храната. И то каква храна: чироз и късче от някаква просена питка, печена преди месеци.
Слав подаде сушената риба на съседа си, червенокос и мършав като скелет, сякаш изплетен изцяло от жили.
— Вземи! — рече му. — Аз не ям месо.
Робът, поел с учудване неочакваното благодеяние, изведнъж се досети:
— Бугр ли си?
— Истински християнин — отвърна богомилът. Оня пък му предложи част от питката си:
— Не понасям милостинята. Само размяна. Пък и не се нуждая от повече, свикнах на глада.
И след като изяде набързо дела си, додаде:
— Казвах се Хейнрик, Хейнрик ван Ленеп. Преди Светата инквизиция да ме продаде в робство. Сега нямам име…
Слав го изгледа съчувствено. Робът помълча малко, сетне рече:
— Еретикът не е човек. Защо да не го продадеш, вместо да го изгориш на кладата? Защо да не вземеш пари от него? Светата църква не се гнуси от сребърниците.
— Катар ли си? — запита Слав. Оня не отговори, замълча.
Съседът му отляво, преглътнал последната хапка, простена.
— Господи! Нямаш ли милост, господи? Надзирателят изсвири тревога. Гребците мигом хванаха веслата. Тъпанът задумка, учести ритъма си. Робите напрегнаха мишци, загребаха с пълен размах, без да знаят какво става на горната палуба, откъдето като от небесата идваха заповедите. Дърводелецът на кораба Али ибн Сауд, който стоеше до разговарящите роби и поклащаше замислено глава, при сигнала за тревога забърза към трюма.
А на капитанския мостик избухна неочакван спор. — Защо ме бавиш? — гневеше се Рашид бен Омар. — Волята на имама, да го дари аллах с живот хиляда години, е да стигна по-скоро в страната на френките… Реисът Сюлейман, капитанът, белобрад арабин с белег от сабя между очите, който му придаваше зло, заплашително изражение, възрази:
— Иншалах! Дали ще стигнеш, или няма — това е воля на аллаха. Аллах ми тика в ръцете тая плячка. Нямам право да я изпусна. Ако е писано, ще стигнем при френките, ако не — няма…
Той засенчи с ръка очи и се взря в далечината, където се виждаше малка ладия, която се опитваше да избяга, опънала до скъсване платната. Напразно. Тясна и повратлива, мохамеданска галера я догони бързо. Канджите сцепиха двата борда въпреки безредно пуснатите стрели и метнатите копия от обречените. Докато пиратите се прехвърляха върху кафирската палуба, от другата й страна се долепи и пленената нава на Оноре Рок с готовите за абордаж бойци.
Съпротивата на християните се оказа съвсем кратка. Многочислеността, бойният опит на нападателите взеха бързо надмощие. Сарацините изхвърлиха в морето убитите и тежко ранените, а здравите тозчас откараха на своята галера, в люка за робите.
Накрая извлякоха от капитанската каюта и Женевиев дьо Монгри, притиснала до гърдите си малкия Жан, стиснала зъби, готова да понесе и тоя удар на съдбата, на земния властелин сатаната.
Похитителите я изправиха пред първенците си с вързани ръце. Сюлейман реис поглади доволно бялата си сплъстена брада. Досещаше се, че в ръцете му е попаднала аристократка. Познаваше добре занаята си. Щеше да измъкне щедър откуп.
Той опря ятаган в гърлото на един от пленените моряци. Известно му бе, такива пленници като нея крият произхода си, за да намалят цената си.
— Коя е тази? — запита той.
Пред зверския му израз нещастникът се разтрепера. Тогава Женевиев дьо Монгри се изправи:
— Няма защо да го заплашваш. Казвам се Женевиев дьо Монгри.
Рашид бен Омар неволно възкликна:
— Дъщерята на абат Мишел дьо Монгри? Тя кимна с достойнство.
Рашид усети, че ще му прилошее от радост. Това наистина беше дело на аллаха. Да му я сложи в ръцете…
Той се обърна към реиса с положени на гърдите ръце.
— Такава е била волята на аллаха. Вече можем да се връщаме.
Еретическият епископ
Право беше казал Жак Баптист. Анцианус Филип, макар и сляп, виждаше по-добре от зрящите. Това, що не можеше да го види с очи, разгадаваше с мисълта си, с разума и богатия си опит. Когато през прозорчето на тайника, където Женевиев дьо Монгри го бе скрила, бе чул гълчавата на завърналите се жетвари и бе разбрал, че покровителката му е заловена, той бе съобразил начаса какво му предстои. Малцина от тези, които попаднеха в подземията на манастира, устояваха докрай. Светата инквизиция разполагаше със средства да разприказва и най-коравите. Та камо ли една жена, и тя новооглашена, едва преминала от слушателка във вярваща. На туй отгоре майка. Разбрал от дочутите думи, че по необясним начин бе изчезнал и малкият Жан, навярно отвлечен от предател, старият анцианус си бе дал сметка кой би сторил това и с каква цел. Знаеше, че не за пръв път инквизицията изнудва клетите жени със заплахи спрямо децата им. Тя не се гнусеше от никаква низост, щом е от полза за целите й.