И когато старата Мари, бавачката на Женевиев, която единствена бе посветена в тази тайна на господарката си, бе отворила вратата, той я бе помолил да го изведе навън.
Най-първо бе потърсил кастелана Жак Баптист, та той да го отведе в друго скривалище, на по-сигурно място. За беда и него не успяха да намерят. Изчезнал бе, без някой да проумее кога и къде. Навярно и него бяха отвлекли господните псета.
Ще не ще, трябваше сам да се оправя. Не би посмял да се разкрие другиму в тоя замък, където подушваше отвратителния дъх на предателството. Налагаше се час по-скоро да го напусне. Всъщност рискът да бъде разкрит не беше голям. Откак избухнаха албигойските войни, анцианусите на отделните области престанаха да се явяват пред народа, скриха се, сякаш потънаха в земята, дори имената им повече не се споменаваха. Познаваха ги само най-доверените филиуси, големите и малките синове, както наричаха най-близките им помощници, които получаваха направо от тях напътствия и тълкувания. А другите съвършени, дори дяконите, не можеха да кажат нищо за тях.
В настъпилата суматоха, сред глъчката на развълнуваните селяни и смутените, останали без господарка войници, той се бе вмъкнал в тълпата, предрешен като странствуващ певец с лютня. Заедно с тълпата бе напуснал замъка. Една милостива селянка го бе завела до пътя. Там, опипвайки го с тояжка, се бе присламчил към пътуваща трупа жонгльори, които бързаха към кръстоносния лагер. Предпочел ги бе за спътници ей тъй, по сърце, защото знаеше, че повечето от тях са негови съмишленици. И му се искаше, макар и незнаен, да бъде сред бугри. Повечето бедни и онеправдани хорица бяха такива или им съчувствуваха. А скитниците — фокусници, акробати, поети и музиканти под една премяна, бяха най-онеправданите от всички. По туй време за убийство на крепостен селянин от господаря се търсеше някаква отговорност. Поне църквата го порицаваше. А клетите жонгльори и на църковната помощ нямаха право да разчитат. И църквата се бе отрекла от тях. Обявила бе дори убийството на жонгльор за безнаказано. Нещо повече, забранила бе да ги погребват в гробищата при честните хора. Те бяха непрокопсаници, напуснали господарите си. И деянията им бяха такива — порочни. Покваряваха простолюдието с непристойни припевки и представления. И то все особени, двусмислени представления, в които не беше трудно да се открие злобният присмех към властници и кюрета. Но нали нямаше други, та кой ли би се захванал с тоя прокълнат занаят, търсеха ги; и добрите католици, и войниците, та понякога и бароните ги канеха в замъците си за разнообразие след доскучалите им венцехваления на трубадурите. Където имаше събрани повече хора: панаир, войскарско сборище, дори църковен празник, там се озоваваха и жонгльорите.
С тях анцианус Филип бе пристигнал в кръстоносния лагер край монастира, по неволя бе пял пасторали и стари балади, бе разказвал легенди и притчи, сметнал, че сега там, в бърлогата на звяра, е най-безопасно за него. Бе се смесил с множеството продавачи, леки жени, жонгльори, ваганти, които си изкарват хляба с песни и приказки. Бе изчезнал, разтопил се в пъстрата и шумна сбирщина, която обсажда войнишките станове. Войниците винаги са алчни за ядене и пиене, за вести от другите бойни полета, за жени и забавления.
Дръзкият му план се бе родил, когато бе подслушал двама войници, които разговаряха за предстоящото пътуване при папския легат кардинал Ромен, за да му предадат намереното лъжливо евангелие. Почуквайки с тояжката си, старият Филип се бе отправил тутакси към града, където сред градската беднота между тъкачите, преданите и бояджиите — почти всички катари, се надяваше да набере дружина от готови на саможертва братя.
За щастие още насред път, когато прекосяваше една усойна клисура, го бяха спрели стотина въоръжени горяни, преден отряд на Раймонд VII, сина на Тулузкия конт. Водачът им Роже Симон, стар опитен воин, го бе познал, макар и тъй предрешен. С благодарност към бога за щастливата случайност Филип се бе заел да приведе в изпълнение плана си. Бе изпратил стотина селяни край пътя, по който щяха да минат кръстоносците. И когато се бе задал отрядът, бугрите, уж уплашени от тях, бяха хукнали да се спасяват. Видели невъоръжени, гузни еретици, папистите не бяха устояли на изкушението да ги догонят. Тогава върху им бяха полетели лавини от камъни, сринати от надвисналите канари. После албигойската дружина бе връхлетяла отгоре им и ги бе разпръснала. Тайната книга със самоуверения надпис на Симон Еретик пак бе преминала в ръцете на притежателите си.