Двамата заедно напуснаха имението, избягаха в Алби. Пазариха се чираци в една тъкачница. Там всички бяха катари — от последния слуга до собственика. Тъй, неусетно, в труд и мъка, и азбуката усвои, и истинската вяра. Схватлив беше момъкът, затова братята го оцениха. Изучиха го на цялото си знание. И в Париж го пратиха. Да усвои и светската, и духовната наука. Стъпка по стъпка, в труд, учение и лишения от човешките радости навлизаше младият бугр в тежкото поприще на чистите, които сами се наричаха „бели апостоли на мира и всемирното братство“. И в борба. В борба със себе си, с опасните бесове, с които Сатанаил е наспорил човешката душа. Най-вече с беса АЗ, който пречи всекиму да се примири със себеподобните — този бяс, що създава царете и господарите; с беса МОЕ и ТВОЕ, който е най-разрушителен; с бесовете на чревоугодието, на разврата, на властолюбието. Най-щастливият му ден беше, когато получи утешението на стария анцианус Назарий, и бе приет за префект — съвършен. Когато постигна правото да се наслади на цялата мъдрост, що му предоставяше богатата катарска книжнина. После — бавно, неусетно, в проповеди, пост и молитви преминаваше от сан в сан: най-първо дякон, после филиус минор — младши син, после филиус майор — старши син, докато накрая бог го натовари с тежкото бреме на анцианус.
Тогава започна страшното, изпитанията. И по-рано църквата не прощаваше на своите противници. Ала вината за последните гонения лежеше изцяло върху Сатанаиловия наместник Инокентий, чието име като на подбив значеше „невинен“. Същият Инокентий, който после умря от чревоугодие.
Като филиус майор, пръв след анциануса Назарий, все още младият Филип ходи с него в България, в люлката на истинското християнство, където по онова време царуваше Калоян, властелин справедлив и твърд, който както сегашния Иван Асен не преследваше богомилите. Ходи и втори път, когато узурпаторът Борил подхвана гоненията срещу им. Отиде да види как устояват, как се борят с насилието. Защото и в неговата страна бяха настанали тежки времена. Папа Инокентий III беше насъскал срещу непокорния Юг алчните рицари на Севера с жестокия Симон дьо Монфор, комуто бе обещал богатото Тулузко графство.
Какво ли не бе видял през живота си старият пастир? И какво ли още му предстоеше да види. С много мъка се срещна Филип през младини, с още повече, като стана духовен глава на гонените братя. С упоритостта на вярата си успя да примири катари и популани, и валденси, бедни и богати, простолюдие и кавалери — всички, що се противяха срещу омразната църква и насилието. Винаги беше на най-опасните места, винаги начело. И в Безие. Филип придружаваше конт дьо Безие, който се яви пред Доменик Гусман, основателя на доминиканския орден, за да проси милост за обсадения град, а Доменик го изпъди с насмешка. После видя с очите си как същия този Доминик с кръст в ръка във вече превзетия град подканяше войниците да палят и убиват. По негово време тулузкото графство беше подарено на Симон дьо Монфор. Филип беше един от организаторите на народното въстание начело с Раймонд VII, сина на Раймонд VI, който отново успя да превземе Тулуза и Каркасон. Но когато от север нахлуха новите пълчища на Христовото войнство, Раймонд беше принуден на отстъпи. Край обсадената Тулуза пред очите му загина от камъните на една жена омразният Симон дьо Монфор. По-късно Филип видя и сина му Амори дьо Монфор, като баща си алчен и жесток, но къде-къде по-слаб и безхарактерен. Историята на цялата война беше и негова лична история, победите — негови победи и пораженията — негови поражения.