… Филип трепна. Тежки стъпки прекъснаха потока на спомените му. Вратата се отвори с остро изскърцване. И в килията влязоха двама войници. Ковачът, който ги следваше боязливо, отключи веригата от халката на стената.
— Ставай!
И той се изправи, тръгна нататък, където го водеха. Изкачи двадесетте стъпала, по които бе слязъл, направи още толкова крачки по равното, после през друга врата се озова в прихлупената от ниския таван задушна зала.
Някакъв нещастник стенеше глухо, с последни сили. Слепият, макар че не виждаше, си представяше всичко. Знаеше какво представлява залата за разпит. Досещаше се къде е вързан изтезаваният. Чуваше тракането на железните уреди за мъчения. По посоката на топлината разбираше къде е огнището, в което нагорещяваха щипците. Ето, стъпките на палача издаваха, че се връща отново към жертвата си. Клетникът отново изкрещя от допира на нажежения метал. После хъркането внезапно пресекна. Настана тишина. И някой рече:
— Не издържа кучето проклето! Анцианус Филип прошепна:
— Приеми го, боже, в своите селения!
И неволно му завидя. Не беше жал, а облажаване. Завидя му, че бе съблякъл тленната си обвивка и сега душата му летеше нагоре към всевишния; че се бе избавил от тиранията на Мамона; че се бе отървал от всичките му коварства и неправди.
Не довърши. Рязък глас му подвикна:
— Я излез напред!
Опипом старецът пристъпи две крачки. Неволно трепна от хватката на четири яки ръце, усети доближаването на нажеженото желязо. Приготви се за изпитанията.
Тогава чу някакъв глас. Чувал го бе и друг път.
— Оставете го! Няма нужда да го разпитваме. Това е главатарят, ересиархът Филип.
Симон Еретик бе познал някогашния си учител, макар че той бе остарял толкова много, макар че беше сляп, изтощен от мъките и бденията. И се обърна направо към него:
— Признай си! Няма смисъл да криеш повече. Ти си Филип, нали?
— А ти си отстъпника, нали? — запита дръзко слепецът.
Абат Симон го сряза невъздържано:
— Не е важно кой съм. Който и да съм, аз ще те съдя. Аз ще те питам, не ти. И сега чакам да ми кажеш доброволно кои са ти апостолите и къде мога да ги намеря. Обадиш ли ми това, ще отървеш кожата.
— А ако не обадя?
— Ще те измъчвам, докато признаеш. Тук всички проговарят.
— Някои мълчат.
Симон се обърна към палачите:
— На колелото!
Мигновено два чифта опитни ръце го прикачиха към колелото за признания. Вързаха краката му за пода и завъртяха дръжките. Бавно тялото се изпъна, разтегли се, ставите му пропукаха, сухожилията му се изпънаха като струни. От страшната болка почувствува, че губи свяст. „Толкова по-добре!“ — помисли си той. Ала в същия миг колелото спря.
— Казвай, еретико! — чу старецът гласа на мъчителя си. — Слушам те.
— Няма да чуеш нищо, продажнико! — промълви нещастникът. — Нима и това не си научил при нас? Не ме е страх от смъртта. Та аз вече виждам — ангелите чакат да отнесат душата ми при бога.
Симон отново подвикна на палачите:
— Още малко! Съвсем мъничко!
И със зловещото проскърцване на колелото затворникът усети как пропукват прешлените му, сякаш гръбнакът му се скъса.
— Говори, еретико! — дочу той като в мъгла. И като в мъгла, като в кошмар отвърна:
— Не разбираш ли, че бързам към бога? Сляп ли си? Повече не можа. Изгуби съзнание. Та колко беше силата на немощното му тяло?
Когато се опомни, чу отново гласа на инквизитора:
— Богохулнико, няма да те разпитвам повече. Ще те оставя да премислиш. Ще ти оставя време за покаяние. Да си припомниш всички съучастници, да ги издадеш, за да смилиш отмалко поне бога. Да помогнеш и на техните души. Кладата ще те пречисти. А ние ще молим бога, всеблагия и милостивия, да ви прости.
— И да ме оставиш — пресече го Филип, — нищо няма да добиеш. Няма сила, която да ме тласне към предателството. Няма от мен да чуеш дума за разкаяние. Защото се разкайват само злодеите, убийците като вас. Истинските християни, верните на Христа, се гордеят. С радост си отиват от тоя Сатанаилов свят. Боите се да го напуснете вие, които знаете, че след смъртта ще се озовете направо в геената. И аз ти го казвам: помисли за адските мъки, отстъпнико!
Симон Еретик неволно замълча, сякаш ударен с камшик. Вместо него отговори Франсоа Льокок, който едва се бе сдържал досега:
— Не се надявай да ни разгневиш, старче! Та да те убием наведнъж и да се отървеш от мъките, които още те очакват.
В туй време абат Симон бе успял да потуши гнева си.
— Слушай, безбожнико! — изръмжа злобно той. — По моя заповед, а от твое име Женевиев дьо Монгри написа писмо до българите. Да дойде техният главатар, да донесе и друга Тайна книга.