Слисан от тоя нов удар на съдбата, Филип едва успя да се овладее.
— Боже, прости й греха! Симон додаде:
— Ще хвана и него, той проклет български подстрекател. После двама ви ще опека на един огън. С цялата ви глутница. Заедно да потанцувате на една жарава. Да няма повече еретици, които да оскверняват божия свят.
И даде знак. Чакали тоя знак, войниците поеха смазаното от мъченията тяло и го отнесоха в подземието. Захвърлиха го на пода, без да го приковат към стената. Нямаше смисъл.
Останал сам, Филип почна да размишлява трескаво, като в мъчителен кошмар. Каква беше тая орис, чия беше тая повеля? Господи, господи, как позволяваш? Няма ли да се намесиш някога, няма ли най-сетне да унищожиш злото на земята, няма ли най-сетне да лишиш от властта му сатаната?
Или пък… Или пък са прави другите, манихеите? Дали наистина злото е непобедимо, дали наистина доброто и злото са равностойни, изначални и вечни? Дали бог наистина никога не ще успее да победи сатаната?
А доброто никога няма да се възцари… тук… на земята.
Бягството
Тъй било писано — да не мине леко. Писано било на Рашид бен Омар да преживее и мъки, и несполуки. Имал бе много грехове за изкупуване. Още не бе заслужил благодатта на аллаха. Такава буря в Средиземно море рядко се случва. Сюлейман реис, смръщил вежди като сърдит бабуин, току притичваше насам-натам. Платната бяха отдавна свити, греблата прибрани. Галерата едва се удържаше срещу вятъра, насочвана от плаващата котва.
Отгоре небето висеше тъмносиво, почти черно, затлачено от грозни космати облаци, които се блъскаха с грохот, и мълнии като огромни кремъци. Вятърът свистеше във вантите, ревеше и дълбаеше черносинята пустош в стръмни бездни, над които вълните се надигаха като прозрачни хълмове, увенчани с кипнали пенести зъбери. Вълнорезът ту се възземаше нагоре, сякаш готов да полети към висините, ту клюмваше надолу и се зариваше в пропастта, като че ли щеше да се гмурне подобно на играещ делфин, и изхвърляше взривове от водни пръски, които се стоварваха върху палубата като кристални канари. Привързани към пейките, робите се бяха сгърчили кой както бе сварил, смазани от изтощение. И сякаш не чувствуваха пороите, които плющяха по голите им тела. Само от време на време, при по-рязко навеждане на кораба, те се сриваха по наклона дотам, докъдето стигаха синджирите им, и почваха да ругаят и хората, и стихията, и бога, докато се мъчеха да изпълзят на старите си места.
Цяла нощ вилня бурята. Вилня и през деня. Едва привечер поутихна. Дъждът пооредя, продължи да ръси ситен и всепроникващ. Ала вълнението продължи. Наистина не така безредно както преди. Хаосът от разлудуваните водни маси постепенно се уталожи, разбърканите талази се подредиха като пъплещи планински вериги, които прииждаха, прииждаха отдалеч, бавно и величествено, сякаш предчувствуващи трепета, що вдъхваха. Безредното люшкане престана. Корабът дочакваше вълната, изпъпляше до върха й, след което все така плавно, като в люлка, се спускаше в зиналата зад нея водна долина.
Нощта неусетно смени здрача на бурния ден. Стоманеносивото море се превърна в разплискан катран. Ако не беше плаващата котва, която само по волята на аллаха още се крепеше, никой не би могъл да насочва кораба срещу вълните в черната непрогледност.
Премръзнали, робите заспаха непробудно. Прибраха се за сън и капналите от умора пирати. Останаха само постовите по мачтите и бодърствуващият на мостика капитан, който като че ли никога не спеше. Прибра се и Рашид бен Омар. Ислям значи покорство. Покорен беше на съдбата си младият фидаин. Направил бе всичко, що зависеше от него. Другото беше по волята на аллаха. Ако му беше писано да загине, щеше да загине. Джанна му беше осигурен още там, в сарая на имама, който му го бе показал, който му го бе обрекъл. Имамът беше всичко, той беше наместникът на пророка, той беше посредникът между хората и бога. Всеки човешки разум е длъжен да се подчинява на световния разум, чийто изявител е имамът. Дори ако не успееше да отведе дъщерята на тамплиера при повелителя си, дори ако потънеше целият кораб, Рашид бен Омар все пак бе заслужил небесното блаженство.
През сплъстените облаци вече почваше да се просмуква дрезгавината на изгрева, когато стана бедата. Сюлейман реис, както оглеждаше кръгозора, трепна, зърнал някакви неподвижни очертания, различни от вълните. Тозчас той се хвърли към мачтата да удари камбанката. Сетне, без да чака да излязат неразсънените моряци, рипна на долната палуба и сам заудря тъпана.
— Греби! — изкрещя той на робите. — С пълни весла!