Тъй беше, целият свят е пълен с еретици. Та не бяха ли за папистите еретици и православните, които не признават непогрешимостта на папата? Не бяха ли еретици и коптите, които пък учат, че Христос притежава само божествена същност? Не беше ли еретик самият Борис-Михаил, който, едва покръстил народа си, не зачете триезичната догма и въведе в царството си славянобългарската книжнина, отрекъл се от латинския, елинския и юдейския език? Не е ли еретик всеки, който опитва да си обясни и бога, и дявола със своя си разум?
Когато настана нощта и Али ибн Сауд отказа да работи в тъмнината, Сюлейман реис и Рашид бен Омар разрешиха на хората да спят. Разрешиха им и да запалят огньове, та да се посгреят. Овързана с въжета, поставиха Женевиев дьо Монгри насред стана, под окото на всички. Синът й, премръзнал от вечерния хлад, се бе сгушил в скута й и спеше.
Придържайки веригата, за да не се откопчи преждевременно, Слав и Хейнрик се отдръпнаха накрай лагера, наистина на студено, ала затуй пък далеч от светлината.
— Без Тайната книга не отивам никъде! — заяви богомилът.
Хейнрик кимна с глава.
— Имаш право. Истинският човек не оставя недовършено наченатото дело.
— Ще преплувам до навата и ще я взема. Сетне ще видим накъде…
Нидерландецът се замисли.
— Хрумна ми нещо. Почакай малко тук! Ако успея в това, що съм си наумил, ти ще го разбереш. То ще ти помогне. Тогава върви за книгата. Като се върнеш, ако не ме намериш тук, не ме търси. Значи съм загинал. Гледай да спасиш себе си и книгата.
И без да му обясни какво възнамерява, откачи звеното на веригата и изпълзя в мрака.
Слав Граматик остана на мястото си неспокоен. Стоя така някое време, минути ли бяха, часове ли бяха, и когато вече му се стори, че другарят му или не е успял, или се е отказал, видя как пламна изтеглената на брега галера. Пламна едновременно от няколко места, като клада.
Пиратите наскачаха. Закрещяха безразборни команди, запищяха свирки. Надзорниците отново размахаха бичовете. Подгониха робите към пожара, накараха ги да гребат вода от морето с ведра и мехове и да гасят.
Слав не се двоуми много. Разбра. Заплува към осветената от огъня нава. На кърмата й се мярна някаква сянка. Навярно имаше и други стражи. Кораб не се оставя без хора.
Тихо, беззвучно, плувецът приближи целта си. По котвената верига се изкатери на борда. Подаде глава над планшира, огледа палубата. И видя заспал под мачтата пират. Незабелязано, като привидение, той хвърли главнята в сандъка с насмолените въжета. Дочака да види как отвътре трепна страхливо пламъче, след което запълзя към задната палуба. Там, в капитанската стаичка, бе зърнал за последен път Тайната книга.
Между него и целта му стоеше пазачът от кърмата. Стоеше наистина гърбом, загледан към брега, разтревожен от пожара и суетнята. Но стоеше, не напускаше поста си. Слав трябваше да го изчака. И го изчака. При едно случайно обръщане пиратът съгледа пламъка на запалените въжета. Извика и изтича нататък да гаси новия пожар. Разчитал на това, богомилът се вмъкна в стаичката. Пипнешком, по памет, напипа книгата и я притисна към гърдите си, както беше в кожената торба. После се спусна по кормилното весло, заплува обратно към брега, където суетнята продължаваше. Пожарът се разгаряше. Ведрата с вода не достигаха да загасят пламъците, които обхващаха вече главния корпус.
На определеното място намери другаря си, който го очакваше нетърпеливо. Без да губят време, двамата припълзяха към вързаната на брега лодка, с която бяха слезли пиратите и робите от навата на бившия капитан Рок. Вече се отблъскваха от скалата, когато дотича Женевиев дьо Монгри.
Забравена в суматохата, тя бе накарала сина си да вземе един изтърван нож и да среже въжетата, след което се бе спуснала към лодката.
— Вземете ме със себе си! — примоли се тя, нагазила във водата и притиснала детето до гърди. — И бог ще ви възнагради.
Двамата се спогледаха бързо. А време за колебание нямаше. Всеки миг можеше да ги забележи някой.
— Добре! — махна с ръка Слав. — Качвай се!
После хвана веслата. Лодката заобиколи незабелязано закотвената нава, където двамата вече бяха успели да угасят огъня, хлъзнаха се покрай скалистия нос, който заграждаше тихия залив, и навлязоха в още неусмиреното море. Вълните ги поеха начаса и заподхвърляха върху разпенените си гребени. И сякаш не вода, а черно мастило, което се плискаше, което прииждаше откъм безкрая, грозна пустош, разлюляна в големи полегати дипли, по която кипваха със зловеща белота пенести къдри. И сред тая пустош — една черупка, която се люшкаше безпомощно.