Завръщането на тамплиера
Галерата на ордена, боядисана в червено и бяло, с размахани весла и опънати триъгълни алени платна, върху които бяха извезани гербовете му, наближаваше родния бряг с развети знамена, чиито дълги краища се влачеха по водата. Край бордовете и по бойните кули, където стърчаха заплашително метателните й машини, бяха наредени щитовете на пътуващите рицари-монаси, всеки със своя родов герб. Върху горната палуба над кърмата, украсена с позлатена резба, под опънатия балдахин от червено кадифе седеше на скъп трон абат Мишел дьо Монгри, един от магистрите на ордена — широкоплещест мъж с посребрена брада, загърнат в черна мантия с избродиран върху нея сърмен кръст. В нозете му лежеше, вторачил в него умните си очи Фахад, верният му ловен гепард.
Неспокоен изглеждаше старият абат. Не бяха празни приказките на заловения Саид бен Омар, който се бе хвърлил отгоре му с кинжал, когато нищо неподозиращият тамплиер слизаше от коня, за да влезе в катедралата на Тир. Глупак се оказа младият покушител, глупав и неопитен. Не знаел, а би трябвало това първом да научи, че тамплиерът никога не сваля бойните си доспехи. Обет е дал за това пред бога. Че с тях язди, с тях плува, с тях танцува, с тях под свещеническите си одежди извършва и черковното богослужение.
Това беше грешката, която му струва живота. Кинжалът, срещнал рицарската броня, отскочи от ръката му и преди младежът да го хване отново, за да го забие в своите гърди, Фахад, обучен в лов на хора, се метна отгоре му и го стисна за гърлото, та притичалите оръженосци едва го спасиха.
Отначало нападателят се опитваше да мълчи. Отгде можеше да знае клетникът, че светата църква има способи да разприказвали най-неразговорливите. Накрай проговори и той. Призна, че бе прибързал, че от нетърпение да отмъсти за баща си не бе дочакал, както му бе наредил имамът. Разкайваше се пред аллаха, ала не за покушението. Разкайваше се само за това, че не бе изпълнил точно и безпрекословно всичките нареждания. И повече от самохвалство, в последно удовлетворение пред смъртта, издаде някои неща от плана на Рашид.
Затова бързаше абат дьо Монгри, убеден, че думите на заловения не бяха празен брътвеж. Личният му астролог също го потвърди. Познаваше добре зловещата слава на тези безпощадни убийци. Арабите ги наричат фидаини — самопожертвуващи се. А сектата им беше известна като хашишуини, което значи „пушачи на хашиш“. Французите преиначаваха това трудно за тях име в асасини — убийци. Кръстоносците в светите места не се бояха от нищо друго повече отколкото от асасините. И не само те. Страхуваха се и селджуките и Еюбидите. Султан Ал-ад-дин Кей Кубад, най-веротърпимият сарацински управник, се чудеше как да се оварди от тях, както трепереше някога дори страшният Саладин, който бе изгонил кръстоносците от Ерусалим. Не си губеха времето асасините с простолюдието. Избираха си жертви все от знатните хора, тия, що струваха нещо: и от християните, и от мохамеданите. Много шейхове и бейове бяха паднали под ножовете им, още повече европейски благородници. Прясна все още беше историята с Ричард Лъвското сърце, когото Хенрих VI, императорът на Свещената римска империя, плени и пусна само срещу откуп от сто и петдесет хиляди марки сребро. И главното обвинение срещу пленника беше, че е убил маркиз дьо Монферат. Тогава, за да се оправдае, Ричард писал на Планинския старец, който самохвално бе признал, че наистина неговите хора са погубили маркиза.
Какво им струваше да отвлекат от Франция една беззащитна жена, за да изнудят баща й, който им бе сторил толкова много злини? Наистина, какво им струваше? Не беше дете абат дьо Монгри, та да не знае, че за пари много негови сънародници са готови на всякаква низост в полза на сарацините. Че страната му гъмжи от покръстени маври, за които никой не знае в кой ден могат да се отметнат от Христа, за да изпълнят повелите на родната си вяра. Не би могъл да заяви направо: „Връщам се във Франция, за да спасявам дъщеря си.“ Членовете на ордена нямат семейства, нямат близки, нямат деца. Орденът за тях е всичко — и дом, и семейство. Затова абатът бе предложил услугите си да оглави отряда тамплиери, определен в помощ на кръстоносците, които се готвеха да изкоренят албигойската ерес от Лангедок.
Слугите наредиха масите под балдахина. Кавалерите-монаси заеха места съобразно сана си, както бяха с ризниците, окичени с бисери и скъпоценни камъни, наметнати с копринени плащове, със скъпи кръстове на шии и пръстени на ръцете. В ордена членуваха само благородници, а всеки благородник-монах разполага и с дузина оръженосци, пажове и слуги. Почнаха да поднасят ястията, всекиму според вкуса и настроението. Тамплиерите се славеха с умението да си угаждат богато. Последният ден от пътуването трябваше да се ознаменува с разкошно пиршество. С гозбите, щедро посипани с подправки, знатните изтъкваха богатството си. Храната на бедните беше без чер пипер, без карамфил, без канела — ей тъй, само сварена. Добре беше, ако имаше поне сол. А големците слагаха подправки дори във виното, за да го направят още по-пивко.