Извън балдахина, до самия парапет на долната палуба седяха двама трубадури и с лютни в ръце се редуваха да възпяват подвизите на кръстоносците. Нареждаха бодри стихове за великите подвизи на Ричард Лъвското сърце, за неустрашимата му храброст — как-препускал пред редиците на готовите за бой сарацини и ги подканял към единоборство, без някой да излезе насреща му. Макар обрекли живота си богу, тамплиерите бяха хора на удоволствието. Не се знаеше кога вража стрела ще прекъсне дните им в божа угода. Затова гледаха да изживеят колкото може по-добре времето, което им оставаше. Накрай, мъртво пияни, слугите ги отнасяха по леглата. Право беше онова, що се мълвеше сред знатни и незнатни: „Пиян като тамплиер.“
Единствен абат дьо Монгри остана на палубата. Не само защото пиеше по-малко от младите монаси, а защото издържаше повече от тях. Мисълта му отново отскочи към еретиците — тези, които трябваше да бъдат смазани с негова помощ. При тая мисъл и без вино дори, кръвта му нахлуваше в главата, причерняваше му. Ако той беше на папския престол, щеше да вдигне всички християни, от целия свят, щеше да сбере всички ордени: тамплиери, йоанити, тевтонци, за да ги стовари като мощен юмрук върху омразните богохулници, да заздрави тялото на светата църква, и подир това да ги хвърли на юг, срещу осквернителите на божия гроб. Най-първо щеше да забрани на Венеция и Генуа, които имаха свои квартали и черкви в Александрия, Кайро и Дамиета, да търгуват със сарацините — срещу търсените и плащани направо със злато подправки да снабдяват Египет със желязо, кораби и всичко друго, що му е нужно за войната с християните. Щеше да им забрани също така да продават и деца в робство, от които сарацините попълваха редиците на мамелюците — най-дивите защитници на исляма. Не би оставил да го залисват и измамните български царе, както коварният Калоян бе лъгал години наред негово светейшество Инокентий III, докато накрай плени кръстоносеца Балдуин и го умори в тъмницата на Търновград. Нямаше да се доверява и на сегашния еретически покровител Иван Асен. Не би разчитал и на маджарския крал, който вече се бе сродил с еретика; не би разчитал и на константинополските латинци, които се чудеха и маеха как да намалят броя на враговете си, а сам щеше да стъкми нов кръстоносен поход, и то срещу България, та веднъж завинаги да смаже това еретическо гнездо.
Морето, все още неутихнало, нагънато в дълги блестящи дипли, които биеха галерата в кърмата и я люлееха плавно напред-назад, поруменяваше бързо, попило пламъците на залеза. И върху тая руменина, като върху раздухана жарава, се надигаше причернелият франкски бряг.
Цяла нощ плаваха покрай сушата. И цяла нощ абатът не се прибра в каютата си. Само поиска от слугите да го завият добре със сукненото руанско наметало. Не дремна, притиснат от спомените. А имаше какво да си припомня старият кавалер. Всъщност целият му живот беше само възпоминания. Нямаше вече мечти, нямаше вече надежди. Освен една — с верска ревност да заслужи вечното блаженство. Всеки тъй, както може: отшелникът с пост и отрицание от живота, писците с житията на божите угодници, а такива като него — с меч и воинско умение да изтребват враговете на правата вяра. Спомени, и от детинство, и от младостта. И от зрелостта. Охолното детство в богатия замък, буйната младост, преминала в турнири, лов и любовни лудории, щастливата женитба и раждането на дъщеричката Женевиев. После неочаквано — смъртта на любимата жена, оставила го вдовец с петгодишно дете. А на туй отгоре и оня злополучен дуел… Мишел дьо Монгри знаеше истината, освен него я знаеше само бог. Но не повярваха на убиеца, а бог не се меси в хорските работи. Щяха да го осъдят за убийство, без да чуят клетвите му, че Франсоа дьо Трит го бе нападнал пръв, заслепен от луда ревност, усъмнил се, че младият вдовец навестява понякога замъка и прелестната му съпруга. Издебна го на горската поляна и се хвърли отгоре му с изваден меч. Нямаше друг изход за Мишел дьо Монгри. Прие боя, без секунданти, без никакви свидетели. И в честен бой го срази. Ала не му повярваха. Франсоа дьо Трит бе племенник на Рене дьо Трит, когото навремето Балдуин Фландърски бе направил маркиз на българския Плъвдин — онзи същия Плъвдин, чиито ароматни вина възпяваше Фридрих Барбароса. Беше племенник и на тулузкия епископ. Това бе достатъчно, за да обесят победителя му, макар и кавалер. Нямаше друг избор. И Мишел дьо Монгри побягна от Франция, постъпи в ордена на тамплиерите. За да се спаси от дългата ръка на тулузкия епископ, се скри под крилото на папата. Негово светейшество опрощаваше греховете на всички благородници, които вдигнеха оръжие в защита на божия гроб, които наметнеха мантията на христовите кавалери. С жар и старание, с дързост и себеотрицание бе преминал през всички степени на ордена, за да стане пръв съветник на великия магистър, негова дясна ръка, да стане страшилище за сарацините, пример за честно и вярно служене на кръста.