Вълнуваше се старият тамплиер. Суровото му лице, изпечено от южното слънце и вкаменено от жестоките сражения, не можеше да скрие обзелата го възбуда. От толкова години не беше се връщал в родината, от толкова години, сякаш цяла вечност, не беше виждал дъщеря си. А внука си въобще не познаваше. И сега се прибираше у дома не като гузен злодей, а начело на мощен отряд от още по-мощния орден, с чиято воля се съобразяваха дори кралете и папата.
На разсъмване кормчиите обърнаха двете кормилни весла и насочиха кораба към брега. Морето зад кърмата просветна като огромно златно блюдо, оградено от синия перваз на утринната омара, над която розовееше небосводът.
Неусетно слънцето се прехвърли над кръгозора и просна огнената си пътека, която заслепяваше до болка очите. Сънливи гларуси политаха с крясък ниско над вълните, кацаха върху притихналата вода, а когато корабът ги отминеше, отново излитаха, за да го догонят.
Галерата се прилепи леко до кея, моряците пуснаха трапа. Под звуците на сребърните фанфари и звънтежа на цимбалите абат дьо Монгри слезе на пристана, където го очакваше насъбралата се набързо смълчана и враждебна тълпа от ранобудни чираци, предачи и тъкачи с болезнено бледи лица, омацани бояджии и кожари, ковачи със зачервени от духалата очи, грънчари с напукани от глината ръце. Богатите търговци и аристократите още се излежаваха в меките си легла. Затова никой от тях, нито гражданин, нито духовник, не беше излязъл да посрещне знатните гости.
Дьо Монгри не ги изчака. Нямаше време. Без да се бави, веднага щом служещите братя изкараха от трюма конете и багажа на кавалерите, абатът възседна жребеца и пое в тръс към някогашния си замък начело на блестящата, облечена в желязо и скъпи одежди кавалкада. С един скок Фахад, гепардът, се нагласи на седлото зад него. А подир тях закрачиха простите воини, с къси сукнени палта, препасани с ремъци и увиснали на тях мечове, с кръгли шлемове на главите и с излъскани до блясък алебарди в ръце.
Веднага щом излязоха от градските врати, старият тамплиер погледна нагоре. Знаеше какво ще види. И го видя. Сърцето му се разтуптя. Иззад ожънатото поле, обрамчено от тъмната зеленина на гората, се издигаше върху стръмната грамада на хълма Монгри родният му замък — дори от тая далечина внушителен и горд.
След три часа достигнаха разклона, откъдето се отделяше коларският път, що извеждаше към владенията му, преминавайки по дървен мост над тясната речица. Неподдържан отдавна, мостът бе почнал да се руши. Талпите бяха прогнили и на места зееха опасни пролуки. Минавайки, конете щяха да си натрошат краката.
Наблизо, в малка ръжена нива, жънеха тридесетина селяни. Мишел дьо Монгри изпрати оръженосци да ги докарат.
Скоро жетварите застанаха пред него със свалени шапки и забити в земята сърдити погледи.
— Грабвайте брадвите! — рече им той. — Да направите начаса моста!
Най-старият селянин вдигна очи.
— Имай милост, монсиньор! Остави ни да привършим жетвата! Досега жънахме на господаря, онзи ден му закарахме камъни за пристройката на замъка, вчера му гонихме дивеча на лова. Пък и брадви нямаме. Ей тъй ще се орони зърното. Ще гладуват и тая зима чедата ни…
— Няма! — сряза го абатът. — Бог има грижа за всички. Той не оставя и птиците небесни…
Старецът изглежда не вярваше много на баснята за небесните птици. Затова настоя:
— Остави ни, господарю! Ей там нагоре, при лъката, има брод.
Тамплиерът се сопна:
— Мен не учете, а почвайте работа! Че ей сега ще обеся някого на върбата.
— Милост, монсиньор! — примоли се селякът. — Поне ти, божи човек, имай милост! Той, синьорът ни, от милост не разбира…
Абатът изправи коня си на задните крака и нещастниците отстъпиха страхливо назад.
— Никаква милост, въшливци! Вас и бог не ви обича, щом ви е направил селяци!