Тогава ненадейно и старецът извиси глас:
— Не меси бога в земната неправда, монсиньор! Не е виновен той за кривата нагласа. Нас не бог е направил безправни, а сатаната — земният уредник.
Абат дьо Монгри го изгледа слисан. Значи тъй, още първия ден — и еретици. Познаваше той добре еретическия език. Не се лъжеше.
— Млък, мръсен бугр! — изкрещя му той. — Няма да злословиш за бога пред лицето ми. Целият свят, и видим, и невидим, е дело на бога. Управниците, владетелите, са божи избраници. Който се противи на тоя ред, значи се противи богу. Значи служи на антихриста. Той даде знак на слугите си с очи. И те мигновено хванаха нещастника, нахлузиха примката на врата му и преметнаха въжето през един върбов клон. Докато слисаните му съселяни се опомнят, старецът вече подритваше конвулсивно с крака. Тамплиерските слуги бяха все опитни палачи. В страната на сарацините бяха наловчили ръцете си, бяха вкаменили сърцата си.
— А сега на работа! — почти пошепна дьо Монгри. Но клетниците го чуха. Тозчас намериха брадвите, насякоха дървета и за по-малко от час потегнаха моста. Абат дьо Монгри стъпи на новия гредоред. Без да се обръща, им подвикна:
— И помнете! Не за проповед идват тамплиерите. А за огън и меч. Който богохулства, скъпо ще плати.
После продължи пътя си, прекоси полето и навлезе под свода на гората.
Чак привечер отново изскочиха на открито и продължиха нагоре по криволичещия път между скалите. Ето, накрая, зад последния завой, пред очите му отново израсна, тъмна и заплашителна, каменната зидария на родния замък. Вратата зееше отворена над спуснатия през рова мост. Безпокойство стисна сърцето му. Какво търсеха насам кръстоносците, какви бяха тия доминиканци, които кръстосваха двора забързани, с мушнати ръце в ръкавите на препасаните с върви раса?
Двамата стражи на входа опитаха да препречат пътя му с копията си. Побеснял от гняв, той измъкна меча.
— Я да се махате, че…
И те, макар че не го познаваха, стреснати от заплашителния му вид, отстъпиха назад, пропуснаха него и свитата му. Сред двора абатът скочи от коня си и с бързи крачки се отправи към жилищната кула.
И там, на първата площадка, напреде му излезе Франсоа Льокок.
Абат дьо Монгри се провикна отдалеч:
— Какво дирите в дома ми?
Доминиканецът успя да овладее вълнението си при вида на неочаквано завърналия се господар.
— Брате во Христе — рече той глухо, — монасите, и доминиканци, и тамплиери, нямат собственост.
Тамплиерът го прекъсна, разярен от обидното подмятане:
— Какво дирите в дома на дъщеря ми?
Със свъсени вежди Франсоа Льокок процеди през зъби:
— Претърсваме го!
Абат дьо Монгри го стрелна с мятащ мълнии поглед:
— С какво право?
Доминиканецът помълча, преди да отговори:
— Дъщеря ви, ваше преосвещенство, е еретичка!
В първия миг дьо Монгри сякаш онемя. После изтегли меча и се хвърли срещу безочливеца, който го бе обидил така.
— С кръвта си ще ми платиш за това, мръсен пес господен!
Ала притичалите кръстоносци успяха да скрият зад щитовете си пребледнелия доминиканец, който иззад стоманената стена добави:
— Истината ти казвам, абат дьо Монгри. Кълна се в кръста! В Светата инквизиция пазим самопризнанията й. А Женевиев дьо Монгри успя да избяга, отскубна се от справедливото наказание. Отвлече и сина си, твоя внук. Затова замъкът Монгри, наследство на еретичката, по волята на негово светейшество премина във владение на Светата инквизиция.
Посивял от вълнение и гняв, с треперещи устни, абат дьо Монгри изхриптя:
— Махнете се! Махайте се оттук, докато не съм заповядал да ви изколят до един! Чувате ли?
И се хвърли върху щитоносците, зад които се криеше Франсоа Льокок.
— Чуваш ли? В делата на рода дьо Монгри няма да се месиш! С главата си ще платиш за тая дързост. Замъкът е на моя внук. Кръвта на дьо Монгри е владяла тоя замък векове наред, тя ще го владее и в бъдеще!
Той внезапно отпусна меча си.
— Ако ли пък Женевиев, както казваш ти, е забравила бога, нея ще съдя аз, нейният баща. Не ти! Не инквизицията! По-жестоко ще я съдя… Ала замъка не давам! Замъкът ще остане на дьо Монгри!
В морето
Вече втори ден лодката с четиримата бегълци плаваше на север. Имаха щастие, че бурята бе престанала. Иначе нямаше да оцелеят. Измъчени от глад, с пресъхнали от жажда устни, лежаха отпуснати, завили главите си да ги предпазят от жаркото слънце. Най-тежко понасяше мъката, то се знае, малкият Жан. Пребледнял, с хлътнали бузи, той дишаше учестено и само простенваше тихо. Никой не посягаше към морската вода. Знаеха, че от нея ще им стане по-зле. Тая заран накараха детето да оближе росата по дъските и по греблата. Ала могат ли да утолят страшната жажда няколко капки роса?