Хейнрик ван Ленеп познаваше морето. Изгубил вяра да срещнат кораб в тая синя пустош, той се реши и на това. Привърза ножа си към дръжката на веслото и задебна рибите, които от време на време се мяркаха в сянката на лодката. Замахва няколко пъти напразно. Непригодно беше оръжието му, обезсилени ръцете му. И все пак накрая успя. Успя да измъкне прободена едра риба.
Слав отказа направо:
— Не ям месо!
— Аз също! — добави Женевиев дьо Монгри. Хейнрик сви рамене.
— Не хапнете ли, лошо ще бъде. Рибата дава сок, спасява от смърт.
— Аз не ям месо! — повтори решително Слав. Женевиев също отклони предложеното й парче. Ала взе определеното за сина й късче. Убеждава го дълго, гали го, шепна му, докато накрая Жан се реши да опита. И му хареса. Изсмука дела си, поиска още. Освежи се, ободри се.
Нагълта набързо дела си и Хейнрик ван Ленеп.
— Не убиването на рибата е грях — рече той. — А убиването на хора.
Богомилът възрази живо:
— Еднакво са създадени хората и животните, еднакво умират. Всяко убийство е жертвоприношение на Сатанаила.
Женевиев дьо Монгри го изгледа озадачена. Макар заедно от толкова време, никой никого не бе попитал за име и произход. Ала тоя случаен разговор я накара да се замисли. Чу от чуждите уста своите разбирания, прозря своите чувства. Ала как да го запита, без да се издаде тя самата, без да възбуди подозрения.
Неволно тя се замисли, припомнила си нравствените догми за праведен живот на истинския християнин. А не бяха леки те. Всяка от тях беше равна на подвиг. Помнеше ги наизуст. Ала едно е да ги знаеш, друго — да ги приложиш на дело. Можеше да ги изброи на пръсти: на първо място, над всичко друго, просвещение, после въздържание, вегетарианство, трудолюбие, взаимопомощ, зачитане на човешката личност, равноправие между мъжа и жената. Така се постигаше пълно съвършенство, което значеше доближаване до бога.
Небето сияеше като нажежен до бяло похлупак. Блестеше до болка, до ослепяване, и морето. Наоколо — само слънце и вълни, по-право не вълни, а някакъв шемет от светлина, нещо по-плътно от обикновената вода, нещо като разтопен брилянт.
Внезапно Женевиев трепна.
— Кораб!
Тая вест будеше и надежда, и боязън.
— Сарацински! — позна го Хейнрик.
Без да се наговарят, двамата грабнаха по едно весло и загребаха в противоположната посока. Ала ги оставиха след малко. Нямаше смисъл. Галерата не беше сарацинска, а и да искаха, не биха могли да се измъкнат. От борда ги бяха забелязали, бяха извили насам кормилните весла. Отмалели от умора, те отпуснаха ръце и зачакаха. Галерата се приближаваше бързо.
Когато тримата застанаха смутени сред наобиколилото ги множество на палубата, още не знаеха къде са попаднали. Жан се гушеше в ръцете на майка си, а богомилът стискаше торбата с Тайната книга.
Внезапно тълпата се разстъпи и пред тях застана самият Симон Еретик.
— Женевиев дьо Монгри! — процеди той злобно. — Както виждате, ръцете на Светата инквизиция са дълги.
Слав Граматик се слиса от чутите думи. Женевиев дьо Монгри се наричаше тая, с която трябваше да се срещне, в страната на фръзите, за да го свърже с анцианус Филип.
Той неволно понечи да се метне зад борда, да се измъкне поне той от лапите на инквизицията, в които коварният случай (а то ще рече самият Сатанаил) го бе натикал. Но се овладя. Него не го познаваха, а един опит за бягство щеше да събуди подозренията им. Длъжен беше да остане, да не се вълнува, да не се издава.
Албигойката се дръпна пребледняла, притиснала до болка детето си. Опита се да се върне към лодката, ала двама здравеняци я хванаха и завързаха.
— А тия какви са? — обърна се към двамата полуголи роби инквизиторът, като ги стрелкаше със зли очи.
Макар и овързана, Женевиев побърза да отвърне:
— Гребци от кораба на сарацините.
Той не остана много доволен от отговора й. А се изправи пред червенокосия нидерландец.
— Кой си ти?
— Хейнрик ван Ленеп. Моряк. И баща ми, и дядо ми, все са били моряци. Преди година сарацините подпалиха навата ни. Оттогава греба на тяхната галера.
— А ти? — абатът посочи втория корабокрушенец. Слав вече беше подготвил своя отговор:
— Българин съм. Името ми е Слав.
При думата „българин“ инквизиторът настръхна. От нея водеше началото си франкската дума „бугр“, с която заклеймяваха албигойците.
— Всички българи са еретици.
Слав се запъна. Съвършените нямат право да лъжат дори когато спасяват своя живот. Но сега беше друго, сега спасяваше Тайната книга. Имаше ли право, за да предпази себе си от грях, да пожертвува Тайната книга?