— Какво криещ? — запита той сурово. Слав не отговори.
Инквизиторът отвори торбата и сам извади скритото евангелие. Позна го веднага, макар и написано на български. И преди богомилът да се мръдне, даде знак с очи. Още петима души обградиха пленника.
Симон Еретик процеди през стиснати зъби.
— Е, българино! Какво ще ме лъжеш сега?
— Нищо няма да ти кажа, ни лъжа, ни истина! Абатът промълви тъжно, с нескрита болка в гласа:
— Пред мен всички проговарят. А ме боли, когато трябва да измъчвам хора, своите ближни. Нали и те са чада божи. Боли ме като тях. Моля те, не ме мъчи! Не ме принуждавай да гледам пак изтезания. Разправя всичко сам!
— Нямам какво да разправям.
— Еретик ли си?
— Аз съм истински християнин!
Инквизиторът поднесе към устните му разпятието си. Слав неволно се отдръпна.
— Виждам, гнусиш се. А истинският християнин целува светия кръст.
Богомилът се изпъчи.
— Това не е вярно! Истинският християнин не го зачита. Защото е символ на сатаната, знак на апокалиптичния звяр. Сатаната подучи безумците да разпънат божия син на кръста. Как тогава да почитаме това дърво, на което са измъчвали бога? Какво ще сториш ти, ако те накарат да целуваш меча, с който е убит баща ти?
— Млъкни, еретико! — пресече го доминиканецът. Слав продължи с успокоен и равен глас. След като му бяха взели Тайната книга, вече нямаше какво да губи. А загубата на живота за един съвършен не е загуба, а печалба.
Симон Еретик почваше да се гневи.
— С думи се разговаря с истински християнин, не с богохулници. На зло куче — зъл прът.
Слав вдигна глава.
— Ако искаш, ела да поговорим като човек с човек. Не като зверове и убийци. Да поговорим и за причастието — може ли простият хляб и простото вино да бъдат тялото и кръвта на бога? За кръщението с вода…
— Млъквай! — изкрещя абатът. — Не на диспут съм те изкарал, а пред съд!
Пленникът пак възрази:
— Единствен бог има това право. Всеки смъртен, който се опитва да съди брат си, е самозванец и насилник.
— Тебе ще те съди светата църква.
— Вашата света църква е бърлога на сатаната. Най-първо сатаната обитаваше соломоновия храм в Ерусалим. Когато го разрушиха, се пренесе в константинополската „Света София“. И в римската „Свети Петър“. Редува се — един ден там, един ден тук…
Симон Еретик изкрещя към войниците:
— Запушете муцуната на тоя антихрист!
Петима се втурнаха отгоре му да го вържат, да прекарат през устата му въжето като конски гем.
Навярно друг път Слав не би дръзнал да помисли за това, което направи сега. На няколко хвърлея от галерата, сред вълните се полюшваше обърната лодка, облепена с водорасли, останка от някаква морска трагедия, довлечена дотук от теченията. А на хоризонта се виждаха платната на два кораба. Навярно бяха сарацински, защото се разнесоха резки команди, затрополиха по палубата заемащите местата си бойци. После веслата се размахаха в усилващ се ритъм.
— Не съм антихрист — извика Слав. — А божи любимец, каквито са всички, що се съпротивляват на безправието.
Дръпна се рязко с цялата си мечешка сила, отхвърли от себе си нападателите. Нямаше друг изход — скочи направо в морето.
Потъна, изплува, пое си дъх. После загреба с всички сили към обърнатата лодка.
От борда полетяха копия, стрели се посипаха като градушка край него.
За щастие, не го улучиха. Пък и той не се остави на слепия случай, а току се гмурваше и изплуваше там, където най-малко го очакваха.
А галерата се отдалечаваше бързо, зарязала останалия сред вълните еретик. Вече го бяха сметнали за обречен. И види се, нещо много важно бе заставило капитана да промени курса.
Слав се видя сам, съвсем сам сред морето, проснат на изкорубеното дъно на лодката, все едно разпънат.
Спасението
Слав Граматик се свестяваше бавно. Съзнаваше, че е жив, но не можеше да владее тялото си. Лежеше, доволен от това съзнание. С някаква почти сладостна умора в мускулите.
Той отвори очи. Видя се проснат на дъното на рибарска лодка. Зад платното, до него, седяха четирима изпечени от слънцето рибари. Готвеха се за обед. Най-старият от тях, беззъб съсухрен старик, положи ръце на гърдите си и прочете „Патер ностер“. После разчупи хляба и предложи на всеки по една четвъртинка.
Така, в полусън, Слав се досети — албигойци. Иначе биха се прекръстили след молитвата, иначе биха яли и нещо друго освен хляб и вода — я сушена риба, я сланина. Единствени истинските християни постеха така, три пъти седмично.
— Ние сме само на хляб — му рече старият. — Ама за тебе все ще се намери нещо друго: я чироз, я сиренце. Кажи какво искаш!
— Дайте ми само глътка вода! Рибарите се спогледаха.