— Кой си ти? — запита тогава старецът.
— Казвам се Слав. Българин.
Нямаше нужда да им обяснява повече. Тъй знаеха всички — учението на катарите — чистите, произхождаше от България. Приеха го веднага за свой, без да го разпитват повече.
— Брате — рече пак старецът, — не е наша работа как си попаднал при нас. Кажи ни само къде да те отведем.
И когато той им обясни за къде се е упътил, макар че тяхното село се намираше наблизо, те продължиха на запад само заради него. Цяла нощ прекараха будни, в разговори. Много неща искаха да научат рибарите — и за далечната страна, от която учението бе тръгнало по света, и за хората, които я обитаваха, и за истината, в която вярваха.
— Чували сме — започна беззъбият старец, — че у вас е имало жестоки гонения. И огън. И желязо. А сега властвувал богоугоден цар. Вярно ли е, брате?
Слав замълча. Че как да им отговори ясно и разбрано колко сложно е устроен светът? Как да им обясни, че богомилите, които по начало отричаха властта и насилието, бяха в същото време привърженици на Иван Асеня?
Той отвърна:
— Нашият цар не забравя какво ни дължи.
— Ей такъв управник чакаме и пие. Да остави всекиго да вярва, в каквото си ще. Да ни отърве от кладите на инквизицията и от лакомите контове на Севера. Да се бори срещу противниците си не с меч, а с думи. Да не ни забранява ние сами да четем евангелието.
— А вашият крал? Старецът поклати глава.
— Филип Август насъсква бароните един срещу друг, та да се отслабват взаимно, ама не за друго, не за народа — само за своя изгода.
Младият рибар, види се, буден момък, запита:
— Не ми е ясно, брате. Може ли кралете, та и Иван Асен, що само с насилие се крепят на власт, да бъдат угодни богу?
Слав неволно стисна устни. Та нали и той самият се потеше над той проклет въпрос и все не можеше да намери ответа. Затова и тоя път отвърна, както бе отвръщал и на себе си:
— Най-опасни са болярите. Те изсмукват потта и кръвта на народа. А болярите се борят срещу царя, не щат да му се подчиняват.
Той си припомни повечето български властелини, за които бе слушал: и Стрез Просекски, и Слав Цепински, и Хриз Струмнишки, Драгота Мелнишки — все своеволни, размирни честолюбци.
— Щом царят е враг на болярите, значи е закрилник на людете.
— А когато укрепим краля — повече на себе си рече момъкът, — кой ще ни уварди сетне от него?
Богомилът отвърна решително:
— С един цар можем да се преборим по-лесно, отколкото с хиляди боляри.
Рибарите бяха съгласни с него.
— С цар — кимна младежът. — Ала не с Филип Август.
Едва на заранта, след цяла нощ плаване покрай брега, достигнаха рибарското селище в близост до замъка Монгри. Още по здрач похлопаха на вратата на най-близката до морето колиба.
Отвори им ранобуден рибар. След като му обясниха всичко, оставиха българина при него и се сбогуваха. Стопанинът повика селския старейшина.
До вечерта двамата със Слав разговаряха скрито, а надвечер старейшината го изведе вън от селото. Прекара го през най-затънтените пътечки, през най-усойните рътлини, далеч от градища и друмове.
И на другата заран стигнаха до стана на горяните, които ги отведоха веднага при водача си Роже Симон. Когато българинът му разказа всичко, що бе изтеглил, оня го запита:
— А сега какво искаш от нас?
— Да вземем Тайната книга!
— Това е лесно за казване — пресече го Роже Симон. — Ама мъчно за вършене.
Според плана на богомила галерата на инквизитора трябваше да пристигне днес утре, най-късно в други ден. Допускаха, че там, сред града, божем най-сигурно, охраната на Тайната книга щеше да бъде отслабена. Сетне, по пътищата, виж, щеше да бъде подсилена. Изводът се налагаше сам — нападението да бъде извършено на самото пристанище. Един конник — Слав предложи себе си, тъй като той беше виновникът за всичко — щеше да профучи през множеството, да я грабне от ръцете на абат Симон или на другия, който я носи, и докато стражата се опомни, да излети навън през градската порта.
Спаха през целия ден. И вечерта, когато слънцето се потули зад хълма, петима конници, облечени като въглищари, поеха по тайните пътеки към градските стени. В прикачените за седлата кошове, под насипаните дървени въглища, беше скрито всичко, що им беше необходимо за предстоящото дело.
И когато след утринната камбана крепостният мост легна върху рова, петимата преминаха по него кротко и се запътиха към пазарния площад пред катедралата. Преди да стигнат дотам, свърнаха в първата странична улица и потропаха на една врата. Чернобрад мъж с оцапани ръце, видимо бояджийски чирак, им отвори бързо и хлопна зад тях вратата. Първият въпрос на Слав беше: