Тогава разбра, че преследвачите му ще го достигнат. Неговият кон носеше двама, нямаше сили да издържи неравното надпрепускване.
Ето, наближиха го на хвърлей стрела.
Пътят се измъкна от гората и се мушна между две надвиснали канари. Върху едната стърчеше, като че ли нарочно поставен, каменен блок, който можеше да се срине надолу и да заприщи пътя. Това беше първата мисъл, която му хрумна, щом го видя.
Симон Еретика скочи от коня — нямаше време за колебания — и притича нагоре по скалата. Натисна камъка с рамо. С всички сили.
В този миг една профучала напосоки стрела се заби в гърба му. С вик от болка той се свлече на земята.
Когато преследвачите се изкачиха горе, те намериха страшния инквизитор мъртъв, с широко отворени очи и странна усмивка на доволство върху присинелите устни. Като че ли им се надсмиваше в смъртта си, освободен от подлостта и страха.
Бяха изпълнили задачата си. Затова мълчаливо поеха обратно, повели със себе си коня на абата с отпуснатата като вързоп върху седлото пленница.
Бащата съдник
Абат Мишел дьо Монгри не остана ни час повече в постелята. От неговата бързина зависеше бъдещето на рода дьо Монгри, зависеше съдбата на владенията дьо Монгри. За дъщеря си вече не мислеше, беше я обрекъл. Всъщност, обрекла се бе на смърт тя самата, щом като бе затънала в блатото на еретизма. Той беше й дал живот, той имаше право да й го отнеме. По-важно беше другото — да не бъде осъдена като еретичка, за да не премине имението в алчните лапи на инквизицията.
Главата го болеше ужасно, като че ли стягаха черепа му в железен обръч. Виеше му се свят. Когато се изправи, му се стори, че полетя над облаците, запокитен от някаква мощна балиста.
И все пак накрая коравият му дух излезе победител. Прежълтял като восък, облян в пот, със сковани движения, абатът излезе на двора. Тамплиерите го посрещнаха мълчаливо, гузни, че заради техните лудории бе пострадал невинно той.
Жребецът му, оседлан с цялото си великолепие, го посрещна с дружелюбно изцвилване. Фахад — гепардът, с един скок се настани зад гърба му. После цялата кавалкада се източи от крепостта навън, към полето. Селото беше безлюдно. Пред идващата омразна дружина всички: мъже, жени, деца и старци, бързаха да се изпокрият кой къде свари. А беше усилно време — гладният харман, както го викат. Запасите от жито и просо се бяха привършили отдавна. Напоследък месеха хляб от плява и пепел, забъркани с киселец и лобода. Сърбаха лободена чорба. Едно време селяните нямаха право да бият дивеч. За един заек бракониерът можеше да увисне на бесилката. Сега, в настъпилото безредие, всеки можеше да ловува каквото иска — и зайци, и елени, и глигани. Ала вече не бе останал никакъв дивеч, изтребен от воюващите. А добитъкът през пролетта и лятото не се колеше. Кой иначе ще оре земята, кой ще дава мляко. Колеше се само в късна есен, когато вече нямаше паша, а месото се осоляваше за зимата. По това време, в най-усилната работа, селенията се заваляше от глад. Едва дочакваше новото зърно. По гумната жените вършееха разстланите снопи с бухалки, отвяваха на вятъра зърното от плявата и бързаха да го смелят в хромелите, за да опекат първите питки. Наплашени от тамплиерите, те бяха изоставили бухалки и хромели, зарязали димящите пещи, прежалили толкова чаканите питки.
В най-бърз ход конниците отминаха селото, без да спрат, прекосиха полето и навлязоха в гората.
Чак на третия ден взеха да срещат побягнали пред кръстоносците селяни, от които научаваха разни тревожни вести — за обсадата на замъка Монгри, за битки, за клади. Ала никой не можа да им каже нещо повече за Женевиев, освен че е отведена под стража в Стария монастир. Затова, макар и накрай силите си, абат дьо Монгри даде заповед да ускорят още повече хода.
И когато след изнурителния преход за тежко въоръжените, затиснати от доспехите си, от щитовете и мечовете рицари, той съзря в далечината своя замък, кацнал навръх гористия хълм, към него препусна един от движещите се в авангарда монах-послушник.
Изравни коня си и с поклон доложи:
— Сарацини, ваше преосвещенство! Тамплиерът го изгледа учуден:
— Тук?
Оня отново се поклони:
— Отвъд гората, ваше.
Не му остана време да довърши.
Абат дьо Монгри повика с ръка помощниците си. Почти шепнешком даде нарежданията си — в близост с противника се пази тишина, ако искаш да го изненадаш. Защото изненадата е наполовина спечелено сражение.