2.
Атланта
Двадесет минути по-късно
Детектив Франклин Морс отново се вторачи във факса, макар че вече внимателно беше прочел всяка подробност на двете страници. Качеството беше лошо, но въпреки това се различаваше копие на самолетен билет от Маями до Рим. Името на пътника се виждаше ясно — Лангфорд Райли. Както и зърнестата снимка.
Райли изглежда минаваше през проверката на митническите и имиграционните власти на летището и явно се намираше в Рим, когато бе разговарял с него преди около половин час.
Нямаше обаче логика в двете страници, пристигнали по факса, използван единствено от детективите в полицията на Ийст Понс де Леон в Атланта. Номерът не беше държавна тайна, но и не беше публикуван. Проверката на номерата в горната част на листовете водеше до обществен факс в Рим.
Лангфорд Райли беше в Рим и някой искаше Морс да знае това. Но кой и защо?
Заповедта за задържането на престъпник се обявяваше в публичните регистри, но малцина граждани четяха съдебните извлечения. Морс се надяваше всичко да стане тихомълком и да не плаши адвоката. Разбира се, докато Райли не беше избягал. Подателят на факса обаче не беше научил от медиите, че Райли е издирван.
Този факт го доведе до извода, че изпращачът има източник в полицията. Морс неволно огледа стаята. Сиви мебели, сив силим, сиви стаички. Хората влизаха и излизаха, телефоните звъняха и клавиатури тракаха в позната какофония.
Охраната не беше строга. Всеки би могъл да спомене, че Лангфорд Райли е човек, с когото полицията в Атланта много би желала да разговаря.
Морс допускаше, че информацията се е разчула, но беше в занаята отдавна и не приемаше анонимните обаждания за сто процента достоверни. Хората, които издаваха закононарушителите от чувство за граждански дълг, го правеха рядко, без желанието да бъдат разпознати. Понякога предаваха лошите типове, защото някой искаше да си го върне за някаква реална или въображаема несправедливост. Най-често информацията се предаваше срещу определена сума в брой или в очакване на бъдещи услуги.
Морс беше готов да се обзаложи, че в случая не може да важи нито една от изброените причини. Обичайният доносник не пътуваше до Рим. Нито изпращаше анонимни съобщения, като плащаше за презокеански факсове. Тук ставаше нещо друго.
Но какво?
Той стана от стола зад металното си бюро. Нямаше смисъл да си губи времето, като гледа зъбите на харизан кон. Каквато и да беше причината, Морс разполагаше с информация, че заподозрян в убийство е избягал от Щатите и се намира в Рим. Стандартната процедура беше да уведоми ФБР, които щяха да изпратят искане до съответната страна. Ако държавата не участваше в мащабна война, въпросното престъпление нямаше политически последици и местните детективи нямаха по-спешни задачи, полицията щеше да добави името на издирвания човек към списъка с престъпници, известни международни закононарушители и други злосторници.
Понякога извършителят допускаше грешка и попадаше в ръцете на полицаите или жандармеристи, които го връщаха в Съединените щати. Обикновено го арестуваха за друго престъпление или го забелязваха на някое летище или гара.
Морс обаче беше далеч от оптимизма, когато прекоси стаята, за да се обади на федералните власти. В този случай изглежда не беше замесен само Райли. Но може би беше убил Халвърсън, защото портиерът е знаел, че е имал причина да изхвърли онзи човек през балкона си. С изключение на откачените, шансът извършителят да убие повече от веднъж беше равен на нула.
Детективът все още размишляваше по въпроса, когато се върна при отрупаното си с книжа бюро. Отново се запита защо анонимният информатор си беше направил труда да съобщи на ченгетата в Атланта, че Райли е в Рим. Единствената причина според Морс беше, че някой иска Райли да бъде арестуван.
Още по-интересният въпрос беше защо. Ако успееше да открие отговора, можеше да получи всякаква полезна информация.
Той се облегна назад на стола и се вторачи във влажните петна на тавана. Откъде да започне? Райли беше адвокат и вероятно мнозина искаха да го видят в затвора. Морс реши да провери съдебните архиви и да види дали адвокатът е губил дела.