Нищо от онова, което бях научил от иконома на манастира, не ме беше подготвило за начина на снабдяване на корабите. Всеки плавателен съд беше дълъг десет рода38, а носът и кърмата се издигаха на половината на тази височина. Имаше една мачта и едно платно39. Останалото пространство побираше стотина души. За всеки трябваше да има две бъчви с вода, сламена рогозка, юрган, месо, готварски принадлежности и подправки като джинджифил, карамфил и индийско орехче, за да бъде месото добро на вкус. Според Гийом от Поатие цената на продуктите, плащана на търговците в Трапани, беше четиридесет дуката за рицар.
Той добави, че за рогозката и юргана, ако не внимаваш, ще платиш една и съща цена и за най-лошото, и за най-доброто. Някои плащали пет дуката за тези неща, но ги продавали обратно на търговците на половин цена, затова много рогозки и юргани били окъсани и пълни с гадини.
Горната палуба се предпочиташе пред долната, където беше адски горещо и задушно. В трюмовете настаняваха хора без знатен произход като Филип и мен. Предстояха ми големи страдания, защото на долната палуба се намираха и конете, воловете, свинете40 и другите животни и миризмата на изпражненията им беше непоносима.
Дните, прекарани в морето бяха толкова мъчителни, че сякаш подложиха на изпитание вярата ми. Корабът се клатеше и подскачаше по дяволски начин и едва не ме изхвърляше във водата, когато се осмелях да стана от сламеника си под палубата. През повечето време страдах от заболяване, което научих, че е обичайно за плаващите по море за пръв път. Стомахът ми се свиваше от морските изпарения и отказваше да задържи погълнатата храна, нито да се примири, че вече я е изхвърлил.
Бях толкова нещастен, че капитанът, коравосърдечен зъл човек, изпитващ удоволствие от мъките на другите, злорадстваше по адрес на болните на долната палуба.
— Да ви сготвя ли месо? — питаше той, а после се смееше и казваше на останалите наоколо: — Те нямат нужда от месото, което са купили. По-добре ние да го изядем, защото ще се развали.
По Божията милост след известно време организмът придобива устойчивост срещу условията в морето, причиняващи тази болест. Благодарение на небето и милостивия му Господар, така стана и с мен, и аз бях освободен от страдания, каквито не бях изпитвал дотогава, и знам, че никога повече няма да преживея. Мъченията, които ми предстоят, са от друго естество.
С Божията воля стигнахме до Генуа, където попълнихме запасите си и се отправихме към Франция.
След като Бог ми помогна да преодолея болестта, аз можах да обърна внимание на обстановката около мен. За пръв път имах възможността да наблюдавам как се управлява кораб. Най-интересни бяха картите, използвани от кормчията. На тях бяха начертани линии, разделящи земята на квадрати41, по които чрез внимателни нощни наблюдения се определяше местоположението на кораба спрямо различни точки на сушата. Картите ме накараха да се замисля, защото не бяха одобрените от Бога.42
По-късно щях да науча, че това не е единственото изключение от Божиите правила сред рицарите тамплиери.
Слязохме на брега в район на Бургундия, известен като Лангедок. Докато се отдалечавахме от морето, минахме през долина, където почвата беше бяла като туниките на рицарите тамплиери. Вляво, река Салс течеше на юг, към морето, откъдето идвахме.
По-нататък видях крепост43, издигаща се на върха на планина на отсрещния бряг на реката. Казаха ми, че това е Бланшфор, владение на тамплиерите, откакто е бил подарен от рода със същото име на Хуго дьо Пейен, Велик майстор на Ордена на бедните Христови рицари на Соломоновия храм, в годината на завръщането му от Светите места44.
— Родът Бланшфор са били истински предани Божи служители — отбелязах аз пред Гийом от Поатие, когато той се приближи с жребеца си към задната част на върволицата, за да види дали двамата с Филип не сме изостанали. — Дарението им със сигурност им е отредило благосклонност на небето.
Той се наведе от седлото, за да провери дали е добре завързан товарът на единия кон.
— Манастирът в Але, както и казарма в Перол. Майсторът Дьо Пейен наистина беше богат човек.
— Имате предвид, че Орденът е забогатял.
Той ме погледна.
— Не, братко. Не казах това. Майсторът Дьо Пейен подари земите, за да може Орденът да печели както намери за добре.
— Но обетът за бедност…
Гийом от Поатие поклати глава.