Ланг влезе, тръгна по главния коридор и се качи с асансьора на последния етаж. На излизане мина покрай платно с модернистична живопис, което бдителните портиери навсякъде другаде биха разпознали като мръсен парцал и изхвърлили на боклука. В дъното видя врата с табелка „Административни кабинети“.
Имаше чувството, че се е озовал в Страната на чудесата. Коси във всевъзможни цветове, пръстени на всяко видимо отверстие, дрехи от „Междузвездни войни“. Служителката в галерия „Ансли“ беше консервативна в сравнение с тях.
Млада жена с наполовина обръсната глава и зелена коса на другата отмести очи от компютъра на бюрото си.
— Какво бих могла да направя за вас?
— Казвам се Лангфорд Райли. Имам среща с господин Сейц.
Жената посочи с дълъг колкото кама нокът, боядисан в зловещо черно.
— Ей там. — Тя вдигна телефонната слушалка. — Господин Райли е дошъл да ви види.
Отнякъде излезе мъж, който съвсем не отговаряше на очакванията му. Господин Сейц изглеждаше нормално — добре ушит костюм, червена вратовръзка и лъскави черни обувки с дебели подметки. Беше слаб, висок около метър и осемдесет, на четиридесет и няколко години, ако се съдеше по прошарените на слепоочията му коси. Изваяното му лице скоро беше виждало плажа. Или кабината на солариума.
Той протегна ръка. Златният му ролекс си съперничеше по блясък със скъпоценните камъни на копчетата на ръкавелите. Ноктите му бяха безупречно поддържани.
— Джейсън Сейц, господин Райли.
— Благодаря, че ме приехте след толкова кратко предизвестие. Имате колоритен екип.
Очите му проследиха погледа на Ланг.
— Студенти. Наемаме ги от Художествената академия — отвърна Сейц, сякаш това обясняваше странното им облекло. — Моля, заповядайте.
Двамата влязоха в традиционно обзаведен кабинет. Уредникът на музея посочи кожено кресло, откъдето Ланг можеше да се възхити на снимките на стената, които го показваха как се ръкува или прегръща с местни лидери в бизнеса, политици и видни личности. Той се намести зад бюро с размери на маса за трапезария, отрупано със снимки на картини, скулптури и други предмети, които Ланг не разпозна веднага.
Сейц се облегна назад и сключи пръсти.
— Обикновено нямам удоволствието да се срещам с непознати, но госпожица…
— Сара Митфорд, секретарката ми.
Уредникът кимна.
— Госпожица Митфорд беше много настоятелна и каза, че било спешно. За щастие една от срещите ми се отложи…
Погледът му имаше заучената искреност на човек, свикнал да моли за пари, и напълно съответстваше на желанието му да убеди Ланг, че му прави голяма услуга.
— Оценявам, че ми отделихте време. Сигурен съм, че имате много работа, щом ръководите подобна институция.
Господин Сейц се усмихна. Ланг би се учудил, ако зъбите му не бяха съвършени.
— Всъщност музеят се ръководи от директорски съвет. Аз съм техен скромен служител.
— Е, да… — Ланг не знаеше как да отговори на неподходящата скромност, затова отвори куфарчето си и му даде копието на снимката на картината. — Питах се какво може да ми кажете за това.
Уредникът на музея я погледна и се намръщи.
— Опасявам се, че не разбирам.
— „Les Bergers d’Arcadie“ от Никола Пусен. Или поне нейно копие.
Джейсън Сейц кимна.
— Доколкото си спомням, рисувана е в средата на седемнадесети век във Франция. Оригиналът се намира в Лувъра. Какво по-точно искате да знаете?
Ланг предложи приемливо обяснение.
— Не съм наясно. Адвокат съм и се занимавам със случай, свързан с картината.
Уредникът вдигна ръце с дланите напред.
— Господин Райли! Музеят не удостоверява автентичността на произведения на изкуството за отделни хора. Щом сте адвокат, убеден съм, че разбирате какви са отговорностите ни.
Ланг нетърпеливо поклати глава и побърза да успокои тревогата му по отношение на правните въпроси.
— Извинявам се. Не се изразих добре. Искам само да науча историята на картината и какво изобразява.
Джейсън Сейц се успокои само донякъде.
— Боя се, че няма да ви помогна много. — Той завъртя стола си, взе книга от старинната маса зад него и я прелисти. — Мога да кажа, че имате снимка на копие, при това не особено автентично. Аха, ето я… Не е съвсем същата, нали?