Ланг се втурна в апартамента си и се обади на полицията, но научи, че вече са изпратили патрулна кола и линейка. Той прибра браунинга в чекмеджето и набързо огледа всекидневната. Два стола бяха преобърнати и изтривалката беше събрана на купчинка при боричкането. Ножът зловещо блестеше под масата. Светлината се отрази в друг нож, паднал пред дивана, широка кама с извито острие и тясна декоративна дръжка. Джимбия — арабите номади носеха в поясите си това масово разпространено сред тях оръжие.
Едва когато се приготви да отговори на настойчивото звънене на вратата, Ланг забеляза нещо лъскаво в гънките на изтривалката.
— Идвам! — извика той и се наведе да го вземе.
Сребърната верижка. Сигурно беше паднала, когато натрапникът бе изхвърлил Ланг от гърба си. Той я взе. На тънката верижка се поклащаше медальон — кръг колкото монета от двадесет и пет цента, разделен от четири триъгълника, които се срещаха в центъра. Ланг не беше виждал подобен мотив, но въпреки това му се стори смътно познат. Вероятно му приличаше на нещо друго.
Но на какво?
Той го пусна в джоба на ризата си и отиде да отвори.
В коридора стояха трима мъже. Двамата бяха в униформа, а третият, жилав чернокож в спортно сако, държеше полицейска значка.
— Франклин Морс от полицията в Атланта. Вие ли сте Лангфорд Райли?
Ланг отвори вратата по-широко.
— Да. Влезте.
Море обходи с поглед разхвърляната стая.
— Ще ни разкажете ли какво се случи?
Двете униформени ченгета бяха застанали на разстояние един от друг, така че ако Ланг се опита, да не може да ги атакува едновременно. Това беше стандартната процедура, когато не знаеха дали човекът, когото разпитват, не е извършител на престъплението.
Той затвори вратата.
— Разбира се. Ще седнете ли?
Морс поклати глава.
— Не, благодаря. Криминалистите ще дойдат всеки момент. Е, господин Райли, да чуем историята ви.
Ланг разказа какво се е случило, като пропусна да спомене за медальона, който преди малко беше намерил. Не искаше да издава единствената улика, водеща към организация, далеч извън разбирането и обсега на местните ченгета. Не видя причина да спомене и за първото нахлуване в дома му. Не желаеше да предизвиква по-нататъшно разследване въз основа на фантазии за конспирации на луд, за какъвто щяха да го помислят.
Той завърши разказа си и в същия миг на вратата се почука. Морс отвори. В апартамента влязоха плешив бял мъж с футуристична фотографска екипировка и млада чернокожа жена с куфар. Ланг се учуди, като видя колко бързо двамата се почувстваха като у дома си.
Море кимна, сякаш в знак на съгласие с някой, когото Ланг не беше чул.
— Нахлул е тук с два ножа, а накрая е поел надолу по краткия път, предпочитайки да не стои в една и съща стая с вас, господин Райли? Това ли е историята ви?
— Да, и се придържам към нея.
— Трудно е да се повярва, че извършителят се е самоубил, вместо да се остави да го арестуват. Така както работи съдът, нямаше да го изпратят за дълго в затвора. Сигурен ли сте, че по някакъв начин не сте го убедил да се хвърли долу и не сте му приложил някоя хватка от джиу-джицу, за да излети през стъклото? Ще ви оправдаят, защото той е влязъл с взлом.
Ланг поклати глава.
— Не. Както казах, избих ножа от ръката му, ударих го по главата и той изпусна другата кама. А след това скочи през остъклената врата.
Морс прокара пръсти по брадичката си.
— Вие сте може би най-жестокият главорез, когото съм виждал. Къде сте се научил как да се справяте с човек с нож?
— В морската пехота, „Тюлените“ — отвърна Ланг. Думите му бяха донякъде истина и можеше да бъдат проверени.
Инспекторът го погледна с подновен интерес.
— „Тюлен“ значи? Те са професионалисти, но не изглеждате достатъчно възрастен, за да сте напуснал.
— Участвах в операция „Пустинна буря“ през деветдесета година. Раниха ме на пристанището в Кувейт Сити.
Криминалистите ровеха из стаята, преместваха с моливи предметите на писалището и гледаха под мебелите. Ланг дори не можеше да отгатне какво се надяваха да намерят. Мърморко ги наблюдаваше с отслабващо любопитство.