Ланг отново влезе в чакалнята и се огледа, сякаш търсеше свободно място. Той избра седалка до хлапето, което беше погълнато от електронна игра. Подритна раницата му и седна така, че момчето да е между него и придружителя си, а после се премести, за да скрие с краката си жълтия сак.
— На какво играеш? — попита Ланг.
Детето не се стесняваше от непознати.
— „Енигма“ — без да вдига глава, отвърна момчето.
Ланг се вгледа в светлинките, проблясващи на малкия екран. Мъжът сигурно се питаше дали е привлякъл вниманието му.
— Как се играе? — невинно продължи Ланг, изслуша обясненията и се изненада, че дете на тази възраст знае толкова много подробности. — Струва ми се, че ще е по-забавно, ако играят двама.
— Много сте любезен, господине — намеси се мъжът, — но не е необходимо да…
Ланг не можа да определи акцента му, но със сигурност не беше от Атланта.
— Но аз искам! Момчето ми напомня за моя син — прекъсна го той и си придаде натъжен вид. — Беше на неговите години, когато почина от левкемия.
Очите на белокосата жена срещу Ланг мигновено се навлажниха. Нямаше начин мъжът учтиво да накара Ланг да остави на мира детето. Съдейки по изражението му, тази мисъл бе хрумнала и на него.
— Може ли? — Ланг протегна ръка.
Хлапето погледна мъжа за разрешение и даде на Ланг играта.
— Опа! — Ланг я изпусна и докато се навеждаше под седалката да вземе електронната кутийка, извади нещо от крачола на панталоните си и го стисна в шепата си, а после изведнъж се изправи и посочи към множеството. — Хей, онзи не е ли Мел Гибсън?
Хората наоколо обърнаха глави едновременно. Ланг пъхна предмета в раницата и взе играта.
— Изглежда се припознах — глуповато призна той. — Покажи ми пак как се играе с това нещо.
Ланг търпеше поражение след поражение, когато след няколко минути повикаха пътниците за полета.
Той пътуваше в първа класа, затова отиде най-отпред на опашката, и забеляза масата — след атентатите на единадесети септември 2001 година навсякъде имаше маси, подготвени за обиск. Докато даваше билета си на служителката, той се наведе към нея и прошепна нещо.
Тя набързо предаде поста на колегите си и забърза нанякъде.
Ланг махна на момченцето и се качи на борда на самолета.
Вече пиеше шотландско уиски и се опитваше да намери докъде е стигнал в романа, който четеше, когато някаква жена сложи тънка чанта на багажника над главите им и седна до него. Беше облечена в делови костюм — сиво сако и пола. Единственият й грим бяха червило и лек руж на скулите. Пепеляворусите й коси бяха вдигнати на кок с гребен от черупка на костенурка. На средния пръст искреше пръстен с диамант, който навсякъде другаде, освен в Тексас, биха възприели като просташки. Беше млада, на двадесет и няколко, но пуфтеше като осемдесетгодишна старица по стълби.
Ланг й се усмихна и остави чашата си на сгъваемата масичка.
— Струва ми се, че сте тичала до самолета.
Тя пое дълбоко въздух.
— Мислех, че ще отменят полета, а се налага на всяка цена да отида във Форт Лодърдейл.
Монотонният й говор и пръстенът бяха доказателство, че е родена в Тексас.
Ланг се постара да придобие изненадано изражение.
— Да отменят полета?
Жената кимна и кичурите на главата й, останали извън гребена, се развяха като крака на насекомо.
— Някакъв мъж се опитал да внесе оръжие на борда.
— Сериозно?
— Да, в раницата на сина си. Някой се обадил анонимно на охраната да докарат преносим рентген и те намерили оръжието.
Ланг ахна от изумление.
— Видяхте ли го?
— Не, но хората от охраната отведоха мъжа. Казаха, че ще претърсят раницата на хлапето в обезопасената зона. Искали да се уверят, че той няма да има възможност да използва оръжието, когато летището е пълно с хора. Стана ми мъчно за детето.
Ланг съчувствено вдигна ръце.
— Колко е подло да замесва дете в подобно нещо!
И в същия миг забеляза, че под ноктите на ръцете му има петна от шоколад. Беше се изцапал, докато седеше на тоалетната чиния и чакаше шоколадите да омекнат от топлината на дланите му, за да оформи от тях пистолет, който да отрази рентгеновите лъчи, и увиваше в станиол творението си.
Дори международното разузнаване можеше да бъде надхитрено.
— Предполагам, че ще има време да си измия ръцете, преди да ни накарат да затегнем коланите.