Втора глава
1.
Международно летище „Леонардо да Винчи“, Рим
На следващата сутрин
Разрошен и със зачервени парещи очи, Ланг слезе от самолета и се зарадва на хладното пролетно утро след зловонния рециклиран въздух в пътническия салон. Изпита облекчение, че е навън, макар че миризмата на дизел изпълни ноздрите му. Превозни средства се суетяха насам-натам из международното летище като буболечки по повърхността на езеро. На фона на постоянната мъгла дърветата в далечината приличаха на дантели.
Пред самолета спряха няколко автобуса и пътниците се качиха. По загадъчни като Пусен причини италианците рядко използваха „ръкави“, които позволяваха на пътниците да влязат в терминала направо от самолета. Ланг подозираше, че собственикът на автобусната компания има солидни връзки.
През последните години летището в Рим беше в ужасно състояние. Реконструкцията му бе продължила в условия на непрестанни политически разногласия, но сега най-после беше приключила. Бетонните плочи, извитите като лък ъгли и прозорци с цветни стъкла придаваха на международния терминал леко мореплавателен вид. Вътре го очакваше друга изненада. Асансьорите, ескалаторите и стълбите също бяха нови, макар че пак бяха разнопосочни и объркващи.
Ланг даде паспорта си за проверка под бдителния поглед на митническите служители на изхода за пътници, които нямаха нищо за деклариране, и после се вмъкна в първата тоалетна, за да види кой от самолета би могъл да го следи.
Никой.
Той отвори чантата си и смени джинсите си „Ливайс“ с френски и риза с характерен италиански десен. Вместо мокасините „Оксблъд Коул Хаан“ нахлузи сандали, каквито европейците държаха да носят с черни чорапи. Изцапаното със спрей за коса и други нечистотии огледало отрази образа на мъж, облечен по европейската мода, но комбинация от най-лошото, което предлагаше общия пазар.
Неблагоприятната обмяна на долари за евро на летището се равняваше на финансов удар. Ланг обаче беше готов да плати за възможността да види дали някой се мотае зад него, докато автоматът приключи с изнудата.
Върволица от други превозни средства го закара до гарата — единственото непроменено място след последното му посещение в Рим. Под покрива с форма на павилион имаше четири коловоза и малък търговски център. Ланг си купи еспресо от възрастна жена и билет от друг автомат, а после седна и зачака кофеинът да го ободри и влакът да пристигне. Както очакваше, кафето свърши работата си преди италианските железници.
Влакът беше обновен като летището. Удобни седалки, тапицирани с избран с вкус син плат, бяха заменили износената напукана пластмаса. Вместо малките, мръсни и тесни пътеки, купетата предлагаха панорамна гледка от двете страни на широкия коридор.
Гледката по време на пътуването не се беше променила. Ланг очакваше пейзаж, осеян с развалини на храмове и рухнали сводове — следите от славно минало. Нали това беше Рим, Вечния град! Но видя само обрасли в бурени кантони, ръждясали метални отпадъци и задните страни на еднообразни жилищни сгради. Типичната разочароваща досада, присъща на двадесет и първия век.
Когато беше довел Доун тук, дори тягостната атмосфера й се беше сторила вълнуваща. Тя едва не експлодираше от трепетно очакване на всяка мрачна гара и възбудено тръпнеше само като четеше имената по пътя.
Доун.
Тя се наслаждаваше на всяка секунда от живота и се радваше и на най-малкия детайл. Ланг си я представи в старото купе как се възхищава на мръсната пластмасова седалка, гледа италианците във влака и извива шия, за да се увери, че не е пропуснала нищо от индустриалните предградия на Рим. Интересът й към тривиалните неща в чуждата страна не намаля през всичките четиридесет и пет минути на пътуването.
По-късно Доун призна, че дори миризмите в препълнения вагон й се сторили екзотични. Всеки, който изпитва тръпка на вълнение от мириса на петдесетина нечисти тела, вонящи на чесън и тоник за коса, искрено обича живота.
Доун.
Двамата бяха отседнали в малък хотел, построен преди половин хилядолетие на един площад с Пантеона. Тогава Рим беше романтичен, интригуващ и пълен със съкровища зад всеки ъгъл. Сега Ланг видя само тълпите и мръсотията, характерни за всеки голям град, място на болезнени спомени.
Скърцайки, влакът потегли към гара Тибуртина, последната спирка и Ланг успя да се отърси от спомените. Къде да отседне? Хотелът, където нощуваха с Доун, беше туристическа атракция и ако някой го търсеше, вероятно щеше да го намери там. Големите хотели като „Хаслър“ и „Идън“ бяха още по-лесно забележими и пълни с американци. Покрай останките от северната стена имаше няколко по-малки пансиона, които предлагаха скромни цени и гледка към градините Воргезе над рушащите се тухли по периметъра на древния Рим. Там обаче гъмжеше от екскурзианти, студенти, учени и пенсионери. Нещо по-лошо, пансионите се намираха на няколко преки от посолството на Съединените щати и цените и местоположението им бяха идеални за стари познати. Ланг предпочиташе да избягва случайните срещи с предишни колеги, защото трябваше да отговаря на твърде много въпроси.