Той предполагаше, че хората, които търси, не са италианци, затова му беше нужен хотел, където рядко ходеха чужденци. Така щеше да ги забележи по-лесно, докато се опитваше да се слее с тълпите в града. На Виа дел Корсо имаше няколко малки, но скъпи странноприемници, където отсядаха търговските пътници на „Армани“ от Милано и представителите на стъклопроизводителите от Венеция, когато идваха да обслужват магазините в един от най-елегантните търговски райони в Европа. Може би щеше да отиде там.
Влакът спря на последната гара. Ланг промени решението си и избра район Траставере. Спомняше си го отпреди пътуването с Доун. Като всеки друг градски район, отделен с река от центъра, Траставере се смяташе за различен, по̀ римски от Рим, също както жителите на Бруклин се гордееха, че са истински нюйоркчани, или жителите на Рив Гош — че са чистокръвни парижани.
За Ланг обаянието на района се криеше в историята му. През шестнадесети век Траставере е бил работнически квартал на Рим, дом на занаятчиите, построили катедралите, рисували фреските и издялали паметниците. Микеланджело и Леонардо бяха живели там. В днешно време районът се беше превърнал в рай за бохемския стил на живот — обитаваха го безработни музиканти и художници, търсещи покровители.
На площад Масти имаше гостилница, където Ланг беше ял спагети заедно с политически имигрант от Чехия. Храната беше отвратителна, а обстановката още по-лоша. Стените бяха отрупани със снимки на двете италианско-американски икони Синатра и Сталоун. Пианистът осакатяваше американски мелодии от петдесетте години на двадесетия век. Ланг дори не бе помислил да заведе там Доун.
В съседство имаше пансион с няколко стаи, които предлагаха малко удобства и определено не бяха по вкуса на държащите на лукса американци.
Идеално.
Ланг говореше съвсем малко италиански. Речникът му се състоеше предимно от въпроси, обикновено задавани от туристи, и оплаквания от високите цени. И разбира се, универсалната дума „prego“, която означаваше всичко от „бързам“ до „моля“. За съжаление латинският му се употребяваше колкото английският на Чосър. Но в момента това нямаше значение. Шофьорът на таксито „Опел“, което нае на гарата, беше още по-незапознат с местното наречие. Каквито и да бяха лингвистичните му недостатъци, бързо стана ясно, че е свикнал да кара в Рим, използвайки клаксон и жестове вместо спирачки. Кръстовищата без светофари бяха изпитания за нивото на тестостерона.
Тъй като едва една пета от улиците бяха достатъчно широки за други превозни средства, освен за вездесъщите мотопеди „Веспа“ и велосипедите, маршрутът беше обиколен. От опит Ланг знаеше, че за нервите му ще бъде по-лесно, ако затвори очи, държи се здраво и се моли на Меркурий — римския бог на пътниците в опасност.
Таксито внезапно поднесе на една страна и Ланг изтръпна в очакване на сблъсък, но вместо това чу порой от италиански ругатни и отвори очи. Намираха се на моста Понте Палатина. Тъмнозелената Тибър, обградена от двете страни с дървета, се плискаше равнодушно в бетонното си корито.
Ланг си спомни какво беше забелязала Доун. За разлика от Париж, Лондон и дори Будапеща, Рим не показваше най-хубавото си лице по крайбрежието на реката. Тя твърдеше, че Тибър прилича по-скоро на задния двор на града, накъдето не е обърната нито една голяма сграда, и е далеч от центъра на древния, средновековния и съвременния Рим. Както често се случваше, Доун беше изразила с прости думи негова недовършена мисъл. Това беше още една причина за убеденост, че бе оставила в живота му празнота, която едва ли някога щеше да бъде запълнена.
Куполът на „Свети Петър“ сякаш се рееше в кафеникавата мъгла на смога, спокоен и хладнокръвен сред бъркотията на уличното движение рано сутринта. След завоя надясно на мястото на реката се появиха сгради на три или четири етажа. Изронената им мазилка розовееше на бледата слънчева светлина. Ланг позна Пиаца Санта Мария ди Траставере по църквата в римски архитектурен стил. Малкият площад беше пълен с баби, бутащи бебешки колички, и мъже, разтоварващи камиони. Кварталът беше уморен от предишната вечер и се разсънваше. Вечерта мракът отново щеше да изпрати в домовете им старите хора и децата, а местата им щяха да бъдат заети от джазови музиканти, мимове и младежи, тръгнали да се забавляват. През нощта площадът оживяваше.