В случай че някой подслушва разговора.
Той набра номера на американското посолство и изслуша изщракванията, изсвирванията и бръмченето по линията.
Накрая се чу глас, който говореше на италиански, и Ланг помоли да го свържат с госпожица Фукс от търговската секция.
Гласът плавно премина на английски.
— За кого да й предам?
— Кажете й, че Ланг е в града и иска да я заведе на вечеря.
— Ланг! — няколко секунди по-късно възкликна Герта. Ако не се радваше, че го чува, тогава тя бе добавила и актьорското майсторство към списъка с дарбите си. — Какво те носи в Рим?
Герта все още не беше овладяла английските идиоми.
— Доведе ме това, че отново искам да те видя.
Тя се изкикоти като ученичка.
— Все така остроумен. А доведе ли и съпругата си да ме види?
Нямаше начин да й обясни какво се е случило, без да остане на линията много по-дълго, отколкото възнамеряваше.
— Вече не съм женен. Свободна ли си за вечеря?
— Ако не свободна, за теб съм поне леснодостъпна. — Герта беше усъвършенствала реплики, които бяха отмрели заедно с водевила.
Двамата не бяха ходили никъде в Рим и Ланг не можеше да назове заведение, защото се опасяваше, че някой подслушва линиите на Агенцията. Трябваше да избере уединен ресторант, където да бъде сигурен, че няма да ги проследят, или пълно с хора място, където щеше да бъде трудно да ги забележат. Повечето потенциални свидетели означаваха и по-голяма безопасност.
Тълпите спечелиха.
— Знаеш ли къде е Пиаца Навона?
— Разбира се. Това е един от най-известните…
— Фонтанът на трите реки. Да речем в шест?
— Не е ли раничко за вечеря?
Повечето италианци дори не си помисляха да вечерят преди девет, но дълго преди това пиеха аперитиви.
— Искам да те видя на слънце, Герта. Винаги си изглеждала добре на светло.
Ланг затвори, преди тя да успее да отговори.
Като повечето адвокати той непрекъснато поддържаше връзка с кантората си по телефона. Нямаше начин да не им се обади. Не му беше останало време да си купи карта за международни разговори, затова трябваше търпеливо да изчака да го свърже операторът, чиито познания по английски вероятно бяха оскъдни.
Сара отговори на второто позвъняване.
— Кантората на господин Райли.
— Аз съм, Сара. Искам да знам дали има някакви проблеми?
— Ланг? — Гласът й трепереше от напрежение. — Обади се господин Чен.
Чен? Ланг нямаше клиент на име Чен. Не, имаше. Преди няколко години. Ло Чен беше обвинен, че е свързан с увеличаващия се брой азиатски мафиоти в района на Атланта. Чен не вярваше, че властите ще пропуснат да подслушват телефона на адвокат, представляващ хора, обвинени в престъпления, и настояваше Ланг да му се обажда от списък от обществени автомати. Ланг изпълни желанието на клиента си и звънеше от телефони във фоайетата.
Какво искаше да каже Сара?
— Спомняш ли си номера на господин Чен? — Гласът й прозвуча така, сякаш всеки момент щеше да се разплаче.
— Не съм сигурен…
Тя каза нещо, но не по телефона.
— Господин Райли? — попита мъжки глас.
— Кой сте вие, по дяволите? — поиска да знае Ланг, ядосан, че някой прекъсва обаждане до собствената му кантора.
От другия край на линията се чу безрадостен смях.
— Изненадан съм, че не ме познахте, господин Райли.
Ланг усети, че стомахът му се сви. Нещо не беше наред.
— Морс?
— И аз се радвам да ви чуя, господин Райли. Къде сте?
— Какво правите в кабинета ми, по дяволите?
— Опитвам се да ви открия, господин Райли.
— Ако имате въпроси, ще отговоря, когато се върна. И когато вие платите разговора.
— И кога ще бъде това?
В тона на Морс се долавяше нещо заплашително, което задейства параноята на Ланг.
— Питате, за да ме посрещнете с духова музика, нали?
Последва мълчание, един от онези моменти, които авторите на любовни романи описват като натежал от напрежение. Ланг обаче би го нарекъл зловещо.
И в следващия миг Сара очевидно отново взе слушалката.
— Дошли са да те арестуват, Ланг!
— Да ме арестуват? Искам да говоря с Морс. — Безпокойството на Ланг започваше да надделява над гнева. — Какви са тези щуротии? Не можете да докажете, че възпрепятствам разследването ви, по дяволите! — заяви той, когато детективът се обади отново.
Всъщност при скоростта, с която действаше прокуратурата на окръг Фултън, беше съмнително дори да убедиш съдебните заседатели във вината на самия Ханибал Лектър.
Отново се чу студен смях, същинско свистене на вятър в сухи листа.
— Доказването не е моя работа, господин Райли, а арестите. Сигурно няма да се изненадате, че имам заповед за задържане за убийство с вашето име. Къде бяхте вчера по обяд?
„На път за Далас с фалшив паспорт“ — иронично помисли Ланг. Името Лангфорд Райли не фигурираше в списъка на пътниците в самолета.
— Убийство? — попита той. — На кого?
— Ричард Халвърсън.
— Кой е той?
— Беше портиер на красивия небостъргач, където е апартаментът ви.
Ланг не беше питал Ричард как е фамилията му.
— Това е абсурдно! Защо бих искал да убия портиера?
— Не мога да кажа. Може би не е докарал колата ви достатъчно бързо. И не чух къде сте бил вчера — добави Морс.
— Познавах го бегло — възрази Ланг.
— Трябва да сте го познавал добре, щом сте му оставил кучето си. Бил е застрелян с автоматичен пистолет с голям калибър като браунинга в нощното ви шкафче.
Ланг потисна импулсивното си желание да пусне телефона и да избяга. Но колкото повече научаваше, толкова по-добре можеше да обори нелепите обвинения.
— Щом сте влизали в спалнята ми, предполагам, че сте имали заповед за обиск.
— Да, официална. Получих я, когато отпечатъците ви се появиха върху гилзите. С пистолета е било стреляно скоро, но балистичната експертиза ще бъде готова утре. Обзалагам се, че портиерът е убит с вашия браунинг. — Това явно достави удоволствие на Морс. — Ако имате да казвате нещо, върнете се тук и го кажете. Намеси ли се ФБР, ще станете беглец. А вие едва ли ще се радвате да ви следват.
Ланг знаеше, че трябва да прекъсне връзката колкото е възможно по-бързо, но все още не можеше да го направи.
— Кучето, което оставих на Ричард…
Сара изглежда слушаше разговора поне отчасти. Гласът й се чу ясно някъде на по-заден план.
— При мен е. Ланг, нима не…
Ланг затвори и тръгна. Зави му се свят. Бяха убили Ричард с неговия браунинг и го бяха сложили там, където лесно можеше да бъде намерен. Ланг го беше заредил, оставяйки отпечатъците си върху оръжието. Хитро. Сега всяко ченге, ползващо интернет навсякъде по света, щеше да го търси. Интерпол, италианската полиция, всички щяха да работят за неизвестната групировка.
Колко време беше говорил по телефона? Достатъчно дълго, за да го засекат? За разлика от старите филми сега компютрите можеха да проследяват телефонните разговори със скоростта на светлината. Но за международните разговори се изискваха сателити. Нямаше жици, свързани с определени телефони. Най-доброто, което компютърът можеше да стори, беше да засече общите координати на местоположението му. Лошата новина беше, че проследяването щеше да разкрие, че Ланг не е в Съединените щати. Инак Морс щеше да чака, за да разбере това, след като получеше данните за полета от Маями до Рим от проверката на кредитните карти, каквато беше стандартната процедура при издирването на бегълци. Ланг нямаше валиден фалшив паспорт и се наложи да използва истинското си име и кредитна карта за онзи отрязък от маршрута. В днешната изострена от тероризма обстановка плащането в брой за международен полет би го подложило на внимателна проверка, каквато не искаше.