Този факт го доведе до извода, че изпращачът има източник в полицията. Морс неволно огледа стаята. Сиви мебели, сив силим, сиви стаички. Хората влизаха и излизаха, телефоните звъняха и клавиатури тракаха в позната какофония.
Охраната не беше строга. Всеки би могъл да спомене, че Лангфорд Райли е човек, с когото полицията в Атланта много би желала да разговаря.
Морс допускаше, че информацията се е разчула, но беше в занаята отдавна и не приемаше анонимните обаждания за сто процента достоверни. Хората, които издаваха закононарушителите от чувство за граждански дълг, го правеха рядко, без желанието да бъдат разпознати. Понякога предаваха лошите типове, защото някой искаше да си го върне за някаква реална или въображаема несправедливост. Най-често информацията се предаваше срещу определена сума в брой или в очакване на бъдещи услуги.
Морс беше готов да се обзаложи, че в случая не може да важи нито една от изброените причини. Обичайният доносник не пътуваше до Рим. Нито изпращаше анонимни съобщения, като плащаше за презокеански факсове. Тук ставаше нещо друго.
Но какво?
Той стана от стола зад металното си бюро. Нямаше смисъл да си губи времето, като гледа зъбите на харизан кон. Каквато и да беше причината, Морс разполагаше с информация, че заподозрян в убийство е избягал от Щатите и се намира в Рим. Стандартната процедура беше да уведоми ФБР, които щяха да изпратят искане до съответната страна. Ако държавата не участваше в мащабна война, въпросното престъпление нямаше политически последици и местните детективи нямаха по-спешни задачи, полицията щеше да добави името на издирвания човек към списъка с престъпници, известни международни закононарушители и други злосторници.
Понякога извършителят допускаше грешка и попадаше в ръцете на полицаите или жандармеристи, които го връщаха в Съединените щати. Обикновено го арестуваха за друго престъпление или го забелязваха на някое летище или гара.
Морс обаче беше далеч от оптимизма, когато прекоси стаята, за да се обади на федералните власти. В този случай изглежда не беше замесен само Райли. Но може би беше убил Халвърсън, защото портиерът е знаел, че е имал причина да изхвърли онзи човек през балкона си. С изключение на откачените, шансът извършителят да убие повече от веднъж беше равен на нула.
Детективът все още размишляваше по въпроса, когато се върна при отрупаното си с книжа бюро. Отново се запита защо анонимният информатор си беше направил труда да съобщи на ченгетата в Атланта, че Райли е в Рим. Единствената причина според Морс беше, че някой иска Райли да бъде арестуван.
Още по-интересният въпрос беше защо. Ако успееше да открие отговора, можеше да получи всякаква полезна информация.
Той се облегна назад на стола и се вторачи във влажните петна на тавана. Откъде да започне? Райли беше адвокат и вероятно мнозина искаха да го видят в затвора. Морс реши да провери съдебните архиви и да види дали адвокатът е губил дела.
Не, това не беше правилната посока. Нещо му подсказа да провери служебното досие на Райли. Беше се научил да се доверява на необяснимите си и неоправдани предчувствия.
Райли беше споменал, че е бил морски пехотинец. Малка елитна част. Не можеше да са много. Морс трябваше да разбере кого може да е ядосал адвокатът господин Лангфорд Райли и отново огледа стаята, този път опитвайки се да си спомни кой има телефонния номер на службата за досиетата на военните в Сейнт Луис.
3.
Рим
17:50 ч.
Ланг отиде на Пиаца Навона рано, за да види дали не са му устроили клопка. За него Навона беше най-красивият исторически площад в този град, изпълнен с красота и истории. Продълговатата му елипсовидна форма напомняше за стадиона на Диоклециан, чието място беше заел сегашният площад. Древната архитектура хармонично съжителстваше с древноримската, готическата и бароковата. Най-големият от трите мраморни фонтана на Бернини беше „Трите реки“ в средата. Освен това можеше да се открие най-лесно сред тълпите туристи, улични артисти и местни жители, разсеяно наблюдаващи сцената.
Ланг избра маса пред една таверна и взе оставен вестник, над който можеше да наблюдава как безбройните туристи правят снимки, художниците продават картини и артистите искат бакшиш от оценяващата ги публика. Надяваше се, че по нищо не се отличава от италианците, седнали да прекарат спокоен следобед с чаша еспресо.