Същата технология беше използвана от полицията в Тампа, Флорида, „експериментално“ — за да бъдат разпознати деветнадесет запалянковци с криминални досиета на финала за суперкупата през 2001 година.
Лондонската полиция последна би признала, че нещо предавано по ефира, е обект на засичане или в случая — на хакерство.
Мъжът пред екраните извършваше точно такова засичане.
Лангфорд Райли се обърна на влизане в магазина и така предостави анфаса и профила си за снимки на обективите, ненатрапчиво монтирани на тавана. Човекът пред екраните спря кадъра, присви очи и се вторачи в осветеното място, а после набра номер на мобилния си телефон.
— Ти се оказа прав — рече той. — Отива при Дженсън. Какво искаш да направя?
Мъжът се заслуша в гласа от другия край на линията и без да каже нищо повече, затвори, а след това припряно набра друг номер.
— Дженсън — съобщи той, без да се представи. — Погрижи се всичко да бъде очистено, включително Дженсън. Не, има промяна. Искаме Райли жив, за да разберем какво още знае.
4.
Лондон, Олд Бонд стрийт
Звънчето издрънча, когато Ланг влезе в магазина. Помещението беше квадратно, седем на седем метра. Измазаните с хоросан стени бяха отрупани с картини, рисувани с маслени и водни бои. Мебелите от тъмно дърво бяха наредени в редици. Въздухът ухаеше на лимоново масло.
По дървения под се чуха стъпки и някой отметна встрани завесата в задната част на стаята. Оттам излезе нисък мъж в черен костюм, потривайки ръце, сякаш ги миеше. Лицето му беше продълговато и бледо, а увисналата му черна коса беше осеяна със сребристи кичури. Усмивката му разкри криви зъби.
— Добро утро, господине — каза той с лондонски акцент кокни. — Мога ли да ви помогна с нещо или само гледате?
— Господин Дженсън? — попита Ланг.
Очите на мъжа се стрелнаха крадешком встрани като на човек, който иска да избяга. Ланг би се обзаложил, че господин Дженсън има недоволни кредитори.
— Бихте ли се представил? — Тонът му беше по-скоро отбранителен, отколкото любопитен.
Ланг се усмихна в опит да изглежда колкото е възможно по-малко заплашително.
— Човек, който търси информация.
Предпазливостта в гласа на Дженсън не отслабна.
— Каква информация?
Ланг се възхити на един висок скрин и прокара пръсти по махагоновите чекмеджета, украсени със седеф. Той извади снимката на картината и използва мраморния плот, за да изглади краищата.
— Питам се дали можете да ми кажете откъде взехте това?
Дженсън не си направи труда да прикрие облекчението си, че Ланг не е данъчен инспектор.
— Мисля, че от някакво имение или от разпродажба пред ликвидация. Не е от място, където бихте намерили друга, ако харесвате картини с религиозни сюжети.
— Адвокат съм — обясни Ланг, като продължаваше да държи ръката си върху хладния мрамор, където беше сложил снимката. — Имам клиент, за когото произходът на картината на снимката може да се окаже много важен.
Дженсън разгледа снимката. Очите му се присвиха и лицето му заприлича на муцуна на лисица, душеща в кокошарник.
— Обикновено не пазя данни за предметите на изкуството, които продавам. Съобразявам се с пространството. Трябва да проверя в тефтерите си. Това ще отнеме известно време.
— Моят клиент, разбира се, ще плати за времето ви.
Дженсън се усмихна и извади джобен часовник.
— Ще съм готов след обяд. Елате пак около два часа.
5.
Лондон, Сейнт Джеймс
Час и половина по-късно
Ланг обядва пържена риба и картофи, увити в хартиена кесия. Това не беше най-хубавата храна, която можеше да си купи, но беше най-бързо приготвената. Щеше да му остане свободно време. Той избърса мазнината от брадичката си с тънка салфетка и влезе в Бърлингтън Хаус, където се помещаваше Кралската академия за изкуство. Там прекара половин час, като недоумяващо гледаше гостуващата изложба от произведения на абстрактното изкуство.