Можеше само да каже, че са показани две школи. Едните бяха „плискачи“. Хвърлената от тях боя се разплискваше по платното и образуваше форми и очертания, продиктувани от центробежната сила и гравитацията, а не от някакъв замисъл. Вторите бяха „мазачи“, художници, които предпочитаха да изсипват боята хаотично и после да я размазват в спирали, линии или каквото и да е друго, стига да е в неузнаваем вид.
Картините много приличаха на резултата от усилията на Джеф да рисува с пръсти на тригодишна възраст.
Джеф и Джанет. От няколко дни Ланг се беше съсредоточил да намери техния убиец, вместо да разсъждава за празнотата, която смъртта им беше оставила в живота му. Той стисна юмруци и се закле, че ще открие неизвестните „те“. Щеше да отмъсти.
Жена с вид на учителка и побелели коси, прибрани на кок, го погледна уплашено и бързо отмина, като се обърна, за да се увери, че не я следи. Ланг осъзна, че е говорил на глас.
Той призна, че не си пада по културни занимания и не е компетентен по модерното изкуство, и тръгна по пътеката със скулптурите, за да се възхити на творение на Микеланджело.
След това отново се отправи към Олд Бонд стрийт. Мъглата се беше разсеяла и бе престанало да ръми. Небето беше малко по-светло и загатваше за появата на слънчева светлина. Хората бяха прибрали чадърите и ги използваха като бастуни или ги носеха под мишница.
Звънчето пак извести пристигането му. Ланг започна да разглежда мебелите, докато чакаше Дженсън да излезе зад завесата. Изработените машинно, а не ръчно рендосани плоскости, и летите, а не ковани гвоздеи издаваха повечето творби като репродукции, отражения на възхода през минали столетия — стол „Савонарола“, чиято облегалка тип „рибена кост“ беше направена по-скоро по модата във Флоренция през двадесетте години на двадесети век, отколкото през петнадесети. А краката на ирландската маса „Чипъндейл“, изобразяващи нокти на птица, бяха изработени по-изкусно, отколкото би работил занаятчия от осемнадесетото столетие.
Заниманието скоро му омръзна. Ланг погледна часовника си. Чакаше вече десет минути. Дженсън сигурно беше чул звънчето. Може би говореше по телефона.
— Господин Дженсън? — извика Ланг.
Отговор не последва.
Търговецът трябваше да е там. Не би оставил незаключен магазина си.
Ланг извика отново, но резултатът беше същият. Неучтивостта на Дженсън започваше да го ядосва.
Той прекоси стаята и дръпна завесата.
От тавана висяха две крушки без абажури с нисък волтаж, каквито англичаните предпочитаха. Осеяната с прашинки светлина създаваше архипелаг от сенки около масите, столовете и шкафовете в различна степен на реконструкция. Богато украсени, но празни рамки за картини, някои достатъчно големи, за да поберат портрети в естествен ръст, бяха подпрени на мебелите в изложбената зала. По гърба на Ланг полазиха ледени тръпки от сумрака и тъмните места.
Вдясно имаше врата, под която проникваше светлина. Несъмнено отвъд беше кабинетът. Нищо чудно, че Дженсън не го беше чул да влиза, след като вратата беше затворена. Ланг се приближи, като внимаваше да не се удари в някое непрощаващо дърво, протегна ръка и почука.
— Господин Дженсън?
Не получи отговор и похлопа отново, този път по-силно. Вратата се отвори.
Често беше чувал да описват мириса на кръвта като бакърен, но на него му напомни по-скоро на стомана, все едно прокара език по острие на нож. Както и да миришеше, кръвта беше разплискана из цялата стая.
Дженсън седеше пред старо писалище, отрупано с книжа. Ако не беше кръвта, щеше да изглежда като задрямал с отпусната на облегалката на стола глава. Ризата, сакото и панталоните му бяха прогизнали от кръв, която образуваше локви на бюрото и покриваше голите дъски на пода. Стената беше изпръскана с кръв. Шарките приличаха на картините в изложбата за модерно изкуство. Гърлото на Дженсън беше прерязано. Все още неизстиналите му очи изненадано бяха вторачени в тъмния таван.
Сейфът до писалището беше отворен и на пода бяха разпилени книжа. Имаше разпръснати листове и на пода. Някои вече бяха почернели от кръвта на търговеца на антики. Сякаш в предсмъртна агония той беше грабнал всички хартии, които бе успял да намери, и ги бе хвърлил във въздуха.
Ланг подпря чадъра си на стената и докосна отпуснатата му челюст. Кожата още беше топла. Дженсън беше умрял неотдавна. Ланг нервно огледа стаята. Убиецът може би се криеше в сенките от другата страна на вратата. Ланг се обърна с лице към нея и бързо започна да преравя книжата на писалището.